Бронзовият медалист от Световното по волейбол през 1986 година Димо Тонев приписа липсата на върхови постижения на настоящия ни национален отбор на това, че пред състезателите ни не се поставят достатъчно високи цели.

"Тогава силата ни беше в колектива. Бяхме мотивирани за всяко едно състезание. В момента също имаме много добър национален отбор, но ми прави впечатление, че не се поставят високи цели, даже се променят постоянно и това се отразява негативно на нагласата. Ето например Световната лига - първо беше да влезем във финала, влязохме, после се говореше за четворката, и там влязохме и дотам. Увисна отборът", изрази позицията си Тонев.

Той заедно с част от представителния ни тим, спечелил бронз от Мондиала в Париж през 1986 година, отбелязаха 20-годишнината от отличието на пресконференция в четвъртък.

Пътят на България към медалите преди 20 години започна със загуба с 1:3 гейма от Бразилия в групата, но след това "трикольорите" преодоляха с по 3:0 гейма Чехословакия,
Алжир, Италия и Китай, а на четвъртфинала победиха фаворита Франция с 3:1.

На полуфиналите българите отстъпиха пред Русия с 0:3 гейма, а за бронзовите медали победиха Бразилия с категоричното 3:0.

Състезатели като Димо Тонев, Любомир Ганев, Николай Димитров, Петър Драгиев и треньорът Богдан Кючуков направиха паралел между шампионата в Париж и този, който започва утре в Япония, като пожелаха успех на волейболистите на Мартин Стоев.

Богдан Кючуков пък се върна емоционално назад в годините и обърна внимание върху разликите в начина на подготовка.

"Датата 5 октомври 1986 година е най-вълнуващият момент в моя живот след раждането на децата ми. Мачът с Франция беше нашият рубикон. Основното правило е, че като
влезеш в дълъг шампионат, никога не бива да допускаш еуфория или пък да правиш трагедии от загубите. Французите бяха пълни фаворити, но бяхме играли две контроли с тях и ги познавахме. Залата беше врящ казан, а след последната точка настана тишина. Не ни аплодираха, но ни гледаха с уважение. Имахме общо 1280 тренировъчни часа", разказа Кючуков.

Един от титулярите в Париж - Петьо Драгиев, пък обърна внимание и върху подбора на състезателите.

"Треньорът не се съобразяваше от кой клуб да вземе състезател. Бяхме длъжни да
изпълняваме всички указания. Имаше желязна дисциплина, бяхме подготвени като машини. Благодарение на този начин на работа и на онези тренировки дори и сега, на 41 години, играя в група А2 с отбора на Виктория Волей, а едно от момчетата в състава е синът ми", каза Драгиев.