Независимо от някои дискусионни кадрови решения на Станимир Стоилов и залитането му по ретромотиви от „синия период" в неговото творчество, не може да се отрече, че селекционерът се оказа пред истински „Параграф 22" в навечерието на гостуването в Дъблин.

Контузиите на Митко Бербатов, Мартин Петров, Сашо Тунчев, Валери Божинов, Здравко Лазаров, а защо не и на Владо Манчев, стесниха до критичния минимум алтернативите за състава и принудиха наставника да прибегне към пожарния ход с привличането на Макриев, който от доста време е извън зрителното поле на българския футбол.

И този път вече всички видяха и разбраха, че ресурсите ни са ужасно ограничени, а дефицитът на национална класа - болезнен. Много по-тежък в сравнение със съседите от запад, север, юг и изток, ако наредим на картата съответно Сърбия, Румъния, Гърция, Турция и да речем Украйна оттатък Черно море...

Станимир Стоилов може да бъде упрекнат, че пренебрегна едно безспорно име - Вальо Илиев, петима опитни и доказани изпълнители, макар и без кой знае каква изява с националния екип - Кирил Котев, Тодор Янчев, Мартин Кушев, Тодор Колев и Мартин Камбуров, както и две обещания - Мирослав Манолов и Владимир Гаджев.

Дори да ги беше извикал обаче, забравените нямаше да прибавят особен плюс към сбора на колективната класа, тъй като не представляват ярка алтернатива от различен, тоест значително по-висок, порядък. Възможната червена централна двойка в защитата - Илиев и Котев, превъзхожда с десетина процента синия вариант - Топузаков - Томашич (Илиян Стоянов), но в никакъв случай не може да се сравнява например на образците в бранша от 80-те години - Георги Димитров-Джеки и Николай Илиев. В същия ред на мисли Кушев, Камбуров, Колев и Манолов едва ли биха направили повече от Рангелов и Макриев като заместници от немай къде на Бербатов и Мартин Петров.

Малшансът е в невъзможността да бъдат използвани остри и рационални нападатели като Манчев и Лазаров, които без да имат профила на „звезди" и на доста напреднала футболна възраст при всички случаи можеха да помогнат с опита и самочувствието си.

Голямата беда е в това, че съвременният български футбол не разполага с достатъчно качествени изпълнители в оптимална възраст, които освен това да се подвизават на високо европейско равнище. Банално е да се припомня, но пробивът на „четвъртите" през 90-те години в огромна степен бе подготвен от обстоятелството, че ядрото на Пеневия тим играеше във водещи европейски първенства - Испания, Германия, Португалия.

Само сравнението на немска територия е достатъчно показателно - днес Ангелов и Рангелов са в изпадащия Енерги Котбус, а тогава Лечков беше лидер на носителя на КЕШ Хамбургер...

След втората звездна вълна на Бербатов, Мартин и Стилян, отляла се към елита на Европа на границата между стария и новия век нашият футбол много трудно излъчва имена на високо равнище. Малко след съотборниците си от „Армията" в подобен коловоз влезе и Манчев, но след два силни сезона в елитния френски Лил той предпочете „туристическото благоденствие" по договор в Испания. Без съмнение му се отразиха и контузиите, от които жестоко страда и най-новият български завоевател на континента - Валери Божинов. При него бонусът на началната скорост от „калчото" беше огромен и той даде заявка за изключителна кариера с Ювентус във визитката, но засега си остава повече герой на фолк-новините, отколкото наследник на Стоичков или Бербатов.

На хоризонта се откроява цяла поредица от нелоши средняци, подвизаващи се от Атлантика до Азия, по-точно - от Британските до Японските острови. За последните близо десет години от Темза (Чарлтън) през южния английски бряг (Портсмут), отвъд Ламанша през Рен, Страсбург и Гренобъл, през Бундеслигата, Гърция, Турция, Кипър, Русия, Украйна, Израел... та чак до трагичната японска Хирошима се изредиха десетки сънародници - Радостин Кишишев, Светльо Тодоров, Георги Иванов, Емил Гъргоров, Христо Янев, Благо Георгиев, Чавдар Янков, споменатите „енергетици" от бившата ГДР, Елин Топузаков, Димитър Телкийски, Христо Йовов, Мартин Кушев, Захари Сираков, Георги Пеев, Здравко Лазаров, Вальо Илиев, Велизар Димитров, Димитър Иванков, Илиян Стоянов..., но нито един от тях не се превърна в реална международна величина. Ако не от ранга на Христо Стоичков, Любо Пенев, Емил Костадинов или ... Бербатов, то поне от нивото на Красимир Балъков, Йордан Лечков или в краен случай Трифон Иванов.

Дори Кишишев, дебютирал с националния екип преди цели 13 години на Евро'96, може да бъде накичен с много достойнства - „мост между златното поколение и следващите генерации", „железен боец", рекордьор по мачове в Премиершип" и т.н., но трудно се възприема като фундаментален фактор. Може би заради ролята му на терена, която никак не е маловажна, но не е особено атрактивна. Сред несъстоялите се обещания, освен изпадналия от възходящата писта Манчев и медийния „мачо" за местна употреба Гонзо, задължително трябва да се включат и вечно контузеният Светльо Тодоров, както и изгубените в Анадола в най-силните си години Здравко Лазаров и Александър Александров-Кривия.

Ето как постепенно се очертава прелюдията към днешната нашенска драма в навечерието на „съдбовния мач" в Ирландия. Важен от емоционално-патриотична гледна точка за обществото и ключов за олигархията в БФС в контекста на нейните управленски, юридически и политически PR-интереси, но напълно редови що се отнася до реалното състояние на българския футбол. Защото каквото и да се случи в събота вечер в Дъблин конкретната развръзка няма как да компенсира с магическа пръчка дефицита на националната отборна класа.

Няма как към Бербатов и Мартин Петров изведнъж да се пръкнат още двама-трима европейски майстори, способни да споделят тежестта с двамата самотни наистина големи съвременни наши играчи. Стилян Петров отдавна пъшка под собствения си таван, Валери Божинов е вечно контузен, а пък Благо Георгиев няма измерение за нещо повече от симпатично допълнение. Също като Велизар Димитров, Станислав Ангелов, Димитър Телкийски...

Впрочем като стана дума за кадровите главоболия на Станимир Стоилов, добре че селекционерът засега удържа бруталния медиен натиск за включване на Георги Иванов и Христо Йовов, с които листата съвсем би заприличала на прашен архив...
Това е положението - без Бербатов и Мартин Петров националният тим представлява разнебитена и аморфна формация, закърпена с конюнктурни полумайстори, полунадежди, полуалтернативи. Един е опитен, друг е млад и обещаващ, трети е легенда, четвърти е част от стара и досадна „приказка", пети е джокер като Макриев, шести е клубен товар за наставника, седми е мениджърска опция зад кадър...

Само дето няма отбор! За разлика от близките и по-далечни съседи, почти съизмерими като традиции и ресурси, които през последните десетина години или имаха уникален връх като гърците на Евро 2004, или поддържаха стабилно високо равнище като чехите и румънците, или излязоха от войни и кризи с нова супергенерация като сърбите. В споменатите отбори доминираше или доминира колективната национална класа, която може и да страда, но не изчезва в отсъствието на Загоракис, Харистеас, Муту, Киву, Росицки, Недвед, Станкович или Красич.

При нас обаче без Бербатов настъпва потоп, защото самите ние сме го заредили със сляпата енергия на хаоса докато чакаме да ни настигнат и прескочат Кипър, Босна и Херцеговина, Черна гора и други географски открития от нова Европа. Дали е случайно, че някои от тези млади държави имат по-сериозно представителство от нашето в петте големи първенства на континента...