Във футбола се случва дежавю, но в много редки случаи. Общо взето, бях на 99 процента сигурен, че на стадион "Васил Левски" дежавю с давност 24 години едва ли ще се случи. И именно поради тази причина след 93 минути игра имахме два доволни съперника, което пък е рядкост, защото се казва, че победителят взима всичко. Е, в тази дъждовна вечер победителят и победеният взеха поравно. Не точки, а удовлетворение. Гостите спечелиха без голямо треперене, защото за цял мач българите им направиха само едно положение, и то свръхслучайно. А българската страна установи, че и в този мач отборът е направил крачка напред. Това ме провокира да поставя съответното заглавие - България си стъпи на краката. До едно време отлепвахме ютията, сега вече сме на твърда почва и стоим прави.
Какво играе този отбор, ще се впечатли ли някой от отборен дух и предимно защитна игра, няма значение. Важното е настроението, а то е добро. Някои от играчите дори заявиха, че са били напълно равностойни. Надявам се в края на месеца Кубрат Пулев да не е по същия начин равностоен на Джошуа, защото ще е на пода още в първия рунд. Но във футбола нокаут няма, Франция си вкара ранния гол, след това до перфектното съвършенство контролираше мача, а накрая българите също останаха сравнително доволни.
Между другото в последните 40 години много пъти съм установявал пълно разминаване между това, което гледам с очите си, и коментарите на действащите страни. И най-вече на клакьорите - патриоти, които правят чудеса от героизъм, за да кажат нещо позитивно само и само да не ги обвинят, че не обичат нацията и народа. А според мен, като анализираш, трябва да казваш истината, и то не с недомлъвки. Не да говориш, че Франция били малко или много по-класни, но българите им се противопоставили достойно, а да кажеш истината. Която е, че Франция не срещна никаква съпротива и спечели с огромна лекота при пълен контрол върху събитията от първата до последната минута.
А и след този мач имаше една важна новина и тя бе отпадането на България от световното в Русия. Нали имаше приказки за някакви въртележки. Имаме и крайно класиране в групата, и то е четвърто място. Победените на "Васил Левски" Швеция и Холандия са съответно на 7 и 4 точки пред България. Следователно недостижими. България попадна в една група с тях в най-лошото им исторически състояние и все пак остана далеч зад тях, независимо че ги победи в София. Хубави победи, но в крайна сметка и със загуби България пак щеше да е на четвърто място. А четвъртото място не дава дори бараж за европейско първенство. Следователно дългият път до класирането си остава все така химера. Защото в Европа има все още поне 30 отбора, които могат да се доберат преди България до квотите за европейските финали през 2020 година.
Може ли без силни футболисти да се направи добър отбор и той да се класира за голямо първенство? Този въпрос остава без отговор и след поредната седма неуспешна кампания на българския национален отбор. С абсолютно същото питане ще стартира и осмата. Защото Петър Хубчев не може да даде никаква гаранция, че неговите подопечни могат да преминат успешно през квалификации. Той дава гаранция, че отборът ще се развива, ще върви напред, но не поема ангажимент за класиране. А тогава какво се е променило?!
А и кой би поел ангажимент да носи отговорност, че България ще се класира на голямо първенство. Пак сме в биполярно разстройство - хем сме доволни, хем не сме сигурни. Реално видно е само, че Хубчев залага на защитната игра. И е напълно прав, някои предишни треньори опитаха да отворят тези играчи за истински футбол и претърпяха пълно фиаско. Тези слаби футболисти не могат да играят модерен футбол. Но пък е похвална убедеността им, че са играли равностойно на Франция. Те са толкова далеч от Франция, колкото кацането на първия човек на Марс. Но на приказки е лесно!
Единственият реален успех от тези квалификации е, че България запази четвъртата урна, а не отиде в пета, каквито бяха очакванията. Това се случи със силна домашна серия от 12 точки. Похвално е, но нещо не ми се вярва от следващите 5 мача в София България пак да спечели 12 точки. На фона на показаното срещу Люксембург, Беларус, Швеция и Холандия по-скоро максималният актив бе и плод на късмет. Притеснителното е, че при гостуванията нямаше дори възможност и с късмет да се вземе нещо. Загубите в Париж, Стокхолм, Амстердам и Борисов бяха безапелационни и безалтернативни.
Ще завърша анализа обаче с дежурните суперлативи за Петър Хубчев. Не такива изкуствени, каквито му се поднасят от клакьорите, а обективни и точни. Добрите неща, които хер Хубчев направи, не трябва да се омаловажават. Първо, обстановката в отбора е суперпозитивна, но с необходимия респект към институцията национален селекционер. Хубчев много точно уцелва ваксата с дистанцията. И с ръководство, и с играчи, и с медии. Второ, хер Хубчев избистри състава. Направи го, като отстоява принципна позиция. Въобще той винаги е бил човек с позиция, което е добре за този иначе доста слагачески пост. Трето, поне на мен, а вероятно и на всички, които разбират от футбол, им е ясно как винаги ще играе отборът при треньор Хубчев. Защото преди него мач с мач не си приличаше и имахме 1:0 срещу Португалия и 2:7 от Япония. Сега е ясно - автентичен български антифутбол. Генетично е присъщо на нашата школа и затова и публиката го възприема по-лесно. Все едно им сервират кебапчета и кюфтета. Това чака българският зрител и затова крещи "Българи, юнаци". Никой на стадиона не се заблуждава, че България ще е Франция, а Франция - България. Ясно е, че французите ще играят, а българите ще им пречат. Така е било, така ще бъде!
Понеже много, ама много силно се съмнявам, че Хубчев ще изкара следващата кампания докрай, отсега заявявам, че ще се хвърлям под влака за него, когато го уволнят. Омръзнаха ми тези обрати на съдбата, днес Хубчев е много добър и несменяем, а като загуби първите два мача за европейско, шута и вън. Нещата, които той направи, и принципите, които отстоява, няма да се променят от резултата на терена. И това е критерият дали Хубчев е добър или лош. Без съмнение той е Идеалният за българския национален отбор по футбол. И затова трябва да остане поне толкова, колкото стоя Мортен Олсен начело на Дания.
