Отборите на България - мъже и младежи, приключиха квалификационните си срещи за 2006 г.

Ако се гледа през очите на Стоичков - те са били изключително успешни, защото сме събрали въпросния брой точки.

Ако питаме Станков: УЕФА = Мафия! И момчетата се раздадоха, но...

Обикновените зрители обаче видяха друго нещо. Един мъжки национален тим, който играе дефанзивно и изключително трудно вкарва голове. Всеки негов мач е изпитание за нервите на запалянковците. Те трепериха до край в последните два двубоя с Холандия и Люксембург и изстрадаха чудото в Констанца.

Няма да се правя на селекционер или футболен стратег - за това доста хора получават заплати. Но искам да кажа на Стоичков, че няма никакво време да поправи нещата в националния тим. Измамно е да се мисли, че до следващата квалификация в края на март време - бол.

Такъв род самоуспокоителни разсъждения провалиха състава в миналия квалификационен цикъл. Ако Ицо и щабът му не започнат с корекциите веднага, пролетта ще ги изненада. И отново ще се окаже, че футболисти и треньори са спали „зимен сън". И пак като се обърне каруцата от (не дай боже) албанско, беларуско или каквото и да е друго камъче, ще се търсят виновници. Обикновено там, където ги няма. Но едно поколение с качества ще остарее с още две години без да отиде на голям форум.

Скептиците може да опонират, че с тази игра и този потенциал е по-добре да не ходим на финални кръгове, където по традиция ядем здрав бой. Ще се припомни, че от 9 класирания за големи първенства (7 световни и 2 европейски) само два пъти сме преминавали групите и пак толкова пъти сме съумявали да запишем победа. И че подвигът САЩ'94 е изключение, а не правило в българския футбол. И че израсна една цяла генерация в България, която не е виждала победа на националите на голям шампионат.

Лошото е, че футболът е социален феномен, при когото не важи трезвата оценка, а надделяват емоциите. Т. е. и да нямаме потенциал, си затваряме очите и искаме да бием всички световни сили, за да покажем колко сме велики.

Така че най-добре да забравим тези квалификации, които май освен с резултатите, няма с какво да бъдат запомнени. И дано през 2007 г. да не се окаже, че есента е била по-силната част от цикъла за нашите.

Жалко за младежите, че не успяха да направят последната крачка. Тук съдията бе нарочен за главен виновник. Когато от малък си научен да оправдаваш всяко поражение с реферите е ясно, че си зариваш главата в пясъка. А така не можеш да вървиш напред.

 Защото не арбитърът вкара първите два гола във вратата на Михайлов. На момчетата, голяма част от които са твърди резерви в клубовете си, не им достигна характер и воля за успеха. Непрофесионално е да се мисли, че съперникът сам ще се бие, а е пагубно да излизаш с идеята, че 0:0 те устройва.

Отново шансът за участие на малките на финали отлетя. И пак имаше надежда да имаме отбор на олимпиада, нещо което не се е случвало от 1968 г. И за пореден път горчиво поражение в преддверието, което може да обезвери едно футболно поколение. Защото 1:4 от тим като Белгия е също толкова оглушителна плесница, колкото 1:7 от Германия и 0:8 от Чехия. И преди онези срамни мачове крояхме сметки за класиране, които се оказаха далече от реалността.

И тук трябва да забравим резултатите. И за пореден път младежите да започнат от изходна позиция. А с тези връщания явно не може да се върви напред.