Дали да не започнем с думите на великия импресионист Пол Сезан: "Отказах се да рисувам цветя, защото ме предават, като вехнат бързо. Предпочитам плодовете". Тук идва паралелът с двете кристално чисти положения, изпуснати от "цветето" на Арсенал Тиери Анри, с които щеше да реши една стогодишна мечта на лондонския клуб. От друга страна, добре обраните плодове от каталунците, които триумфираха за втори пъти след 14 г. с купата на европейските шампиони (от 93-та турнирът носи името Шампионска лига).

А може би разказът за дните около финала в Париж трябва да напомни за "Ну заяц, погоди". Действието се развива близо до Северната гара във френската столица няколко часа преди да започне мача. От един магазин, пълен с кашони бира "Мозел", излизат наелектризирани англичани. Разговорът помежду им прилича на диалог, наподобяващ нещо средно на булдози и гладни вълци. Изведнъж покрай тях минава една невинна върволица от дечица, водени от своята учителка. С гласа на зайчето и с отчетлива маршова стъпка малките човечета в такт скандират:"Але Барса, але Барса".

Да, Барса и Арсенал успяха да разделят Париж. Дори сред младежите на мегаполиса. Рапърите категорично се припознаха в своя отколешен любимец от квартал Юлис Тиери Анри. Най-младото поколение парижани, които обичат фиестата и латиномузикатае бяха забравили Роналдиньо, който доскоро играеше с екипа на любимия им Пари Сен Жермен. В крайна сметка за едни Арсенал изразяваше френската колония в Лондон.

За други, освен Роналдиньо, бившият играч на Лион Едмилсон, както и ексиграчът на Лион и Монако Людовик Жюли също означаваха Франция. Този път "Шан з'Елизе" два дни преди мача не даваше вид, че на "Стад дьо Франс" ще има какъвто и да е финал. Тук-таме някои испански туристи се отличаваха с електриковото жълто и традиционните синьо-червени фланелки. Само плакатите по дърветата напомняха за събитието.

Футболното присъствие се изразяваше в  огромните пана за филма за Зидан - "Един футболист от 21 век". В Париж прожекциите ще започнат в края на май, а на кинофестивала в Кан в неговото начало, което съвпадна с финала за КЕШ - на 17 май. По книжарниците бе излязла автобиографичната книга на Юри Джоркаеф, озаглавена "Змията".  Датата 17 май бе начална и за филма на Рон Хауърд "Шифърът на Леонардо". Из всички станции на парижкото метро бяха плъзнали плакати на главните актьори.

Одри Тоту гледаше с големите си черни учудени очи, Том Хенкс с глуповатия си вид и влажен поглед, Жан Рено както винаги с вид на строг професор...  Всъщност няма никакво значение, че финалът за Шампионската лига не се натрапваше в очите на хората. И без това градът е орисан да приютява всякакви световни финали - На мода, на кино, на музика, на живот. Едва в нощта преди срещата и в самия ден шумните фенове на Арсенал заляха града.

По-изтънчените бяха дори в бившата гара Д'Орсе, превърната в музей. Цели футболни семейства можеха да се видят на най-новата изложба на картини на двамата гиганти на импресионизма Пол Сезан и Камий Писаро. По етажите, където бяха скулптури на Роден и таблата на Ван Гог, Реноар и Моне, англичани и испанци кротко обменяха впечатления. И без да се използва клишето, че изкуството облагородява, си личеше, че тези хора са дошли да се забавляват.

Някак си неусетно цените на черно на билетите около стадиона започнаха да скачат от "невинната" сума 400-500 евро до главоломните 3000-4000, които удариха тавана минути преди първия съдийски сигнал. Мачът всички го усетиха по различен начин. Той бе по-особен за трима от основните лица на срещата.

Съдията от Норвегия Терие Хауге, който избърза с червения картон на Леман и непризнаването на гола, и няма да свири на световното първенство в Германия. Авторът на отменения за Барса гол Людовик Жюли също ще отсъства от немските терени. Както и Робер Пирес от Арсенал, който трябваше да напусне като смяна заради изгонването на Леман и влизането на Алмуния.

След края на мача като че ли Париж тъжеше повече за Арсенал. Три-четвърти от стадиона бързо се разпиля, докато траеше церемонията по връчването на купата. Нищо че в началото на мача феновете на каталунците изкараха плакат: "Барса, повече от един клуб". Между другото официалните лица объркаха фойерверките и изстреляха листчета в червено и бяло (б.р. цветовете на Арсенал), вместо в синьо-червено.

Затрогваща бе картината, когато с малкия си син Диего на ръце, Жюли отиде до Анри, който целуна сина му. По-късно в миксзоната Людовик обясни: "Така се прави между приятели".
На мача бе и легендарният глобтротър Чичо Граф. Този път колоритният фен на ЦСКА бе в компанията на едно мило семейство от Лондон, събирачи на значки като него и по типично неговият си неповторим начин бе пробил през охраната на стадиона, за да гледа "на живо" мача.

На връщане с автобуса на "Юнион Ивкони" под непрекъснатия дъжд над Германия видяхме, че страната е готова с всякакви сувенири за световното - от кърпи за глава до шапки и картички - Графа ни омайваше с поредните си спомени. От возенето в Детройт в автобус с тъмнокожи за долар и четирийсет цента до демонстрацията на значки на редки автомобили като Делай, Додж, Астон Мартин.

В обратния път до София често ставахме и разигравахме върховата ситуация за Арсенал при 1:0 за тях, като опитвахме да "прехвърлим" Валдес вместо Анри. Уви...


(Париж - София)