На 10.07.1994г. националният отбор на България записва една от най-славните победи във футболната си история. Великото ни поколение от магичното лято в Съединените американски щати детронира световния номер едно Германия, надигравайки го с 2:1. Матеус извежда немските фаворити напред в резултата в 48-ата минута, вкарвайки дузпа, но едва ли някой на „Джайънтс Стейдъм" е бил подготвен за това, което последва до края на двубоя. В 76-ата минута голмайсторът на шампионата - Христо Стоичков е точен от свободен удар, като не оставя шансове на Бодо Илгнер, а само 180 секунди по-късно Йордан Лечков бележи един от най-красивите голове в историята на Световните първенства, пращайки с летящ плонж топката в горния десен ъгъл на немската врата. Германия е на колене, а „лъвовете" ни продължават към полуфиналите, където ги очаква Италия. С уникалното си попадение Йордан Лечков остава завинаги в сърцата на всички българи, а американските домакини и до днес недоумяват как точно се вкарва подобен гол, срещу световния шампион, едва десетина минути преди последния съдийски сигнал.

Специално за Topsport.bg, Златното чело на България се съгласи да сподели няколко думи, както за паметния шампионат в Америка, така и за последвалите за него години във футбола, малко по-далеч от зеления терен.

Йордан Лечков е роден на днешния 09.07, през 1967г. Със Сливен печели Купата на България през 1990-а година, а две години след това с ЦСКА става шампион на страната. Играе в редиците на Хамбургер, Олимпик (Марсилия) и Бешикташ. За националния отбор на страната има 45 мача и 5 гола. Участва на две Световни и едно Европейско първенство. Бивш президент на ФК Сливен и кмет на града. Вицепрезидент на Българския футболен съюз.

Г-н Лечков, само ден преди 20-годишнината от паметния Ви гол срещу Германия. Каква е първата мисъл, която Ви хрумва, спомняйки си за този велик мач?
- Страхотна, приятна, позитивна мисъл. Няма и как да е иначе. Но честно казано в последните няколко години ми се струва, че може би поомръзнахме на хората с постоянното си напомняне за онова неповторимо лято.

Напомнянето идва, защото от 1994-та година насам нямаме подобен повод за гордост, това е осезаемо за всички.
- Така е. Но може би точно заради повтарянето хората някак подсъзнателно „изключиха" тази тема от спомените си. В същото време пък на тези футболни поколения, след нашето, всичко това им влияе негативно, притискащо и им тежи на плещите, тъй като те знаят, че успехът ни трудно може да бъде повторен.

И въпреки всичко Вие оставате в списъка с герои на огромна част от аудиторията. Онези, за които Йордан Лечков, Христо Стоичков, Красимир Балъков, Емил Костадинов и т.н. продължават да бъдат запазена марка, да означават нещо безценно - един несравним катализатор на мечти за малка България.
- Радвам се, че все още сме герои за някои хора, които съпреживяха заедно с нас онова велико лято на '94-та година. За съжаление са все по-малко тези българи.

На какво се дължи това? 
- Нямам представа. Може би максимата, че когато някой се понадигне, другите са готови да го затиснат, остава вярна.

Изключение ли сме в това отношение?
- Не. Определено не. Така е и в останалите страни. Не е задължително нещо лично. Просто обществото почти винаги приема ръководните фактори за дразнители, за нещо, поставено изкуствено и едва ли не насила на поста си. Така беше и що се отнася до мнението на медиите за нас навремето, между другото.

Какво имате предвид?
- Ами явно пътят от „Осанна" до „Разпни го" действително е много кратък. Част от журналистите променяха неколкократно мнението си за нас - след мача с Нигерия ни връщаха у дома, после бяха най-добрите ни приятели, а след това, когато поехме властта в свои ръце, отново продължиха да се „въртят" около оста си. Нормално, може би. Предполагам, че става дума просто за търсене на рейтинг.

Бил ли е наличен някога такъв един момент от живота Ви, в който сте съжалил, че сте се насочил към управленските позиции във футбола, а и извън него? Възможно ли бе да развиете личността си по различен начин?
- Не. Аз рядко съжалявам за каквото и да било. За мен това в началото беше предизвикателство, а след това прецених, че съм добър в тази си роля и реших да продължа да я упражнявам.

В този ред на мисли - считате ли се за успял футболист и човек? Наскоро попаднахте в специфична класация, в която са посочени състезатели, които в даден момент от кариерата си са направили фурор, а след това са „залезли" за спорта.
- Аз не се смятам за „спрял". Напротив - мога спокойно да кажа, че съм успял човек - както във футбола, така и извън него. Доволен съм от постигнатото по професионалния си и личен път, извървян до момента.

Какво не успявате да направите като вицепрезидент на Българския футболен съюз?
- Най-важното е, че хората не могат да разберат, че ролята на БФС е да регулира ситуацията и въобще случващото се във футбола ни. Ние сме регулаторен орган. Не можем да строим стадиони и да правим чудесата, които гражданите жадуват. Много пъти съм се опитвал да обясня този факт - както на ваши колеги, така дори и на считащи се за капацитети в тази област личности. Трябва малко повече вслушване и малко по-малко деструктивна, излишна и неточна критика.

Интересува ли се Йордан Лечков все още от футбол? Следите ли големите футболни форуми?
- Честно казано в последно време не гледам много футбол. Може да се изненадате, но е така. Просто има доста други неща, над които трябва да съсредоточа вниманието си, така че спортът действително остава на второ място.

Какво смятате за шеговитите сравнения със Зинедин Зидан? Дразнят ли Ви те или напротив?
- Ами тук има един доста интересен парадокс. Много хора оприличават мен на него, като стил на игра, а всъщност е точно обратното, колкото и нескромно да звучи. Лично Зидан ми е казвал през далечната 1996-та година, че опитва да ми подражава и че се е учил как да отиграва топката с глава от мен, не от някой друг. Това е нещо съвсем нормално. Всеки има своите кумири. За мен такъв беше Диего Марадона.