Легендарният, уникален по рода си защитник на националния отбор по футбол, завоювал бронзовите медали на Мондиала в САЩ през 1994-а година - Трифон Иванов даде специално интервю за Topsport.bg.
Иванов е роден на 27.07.1965г. в село Горна Липница. Започва професионалната си кариера в Етър, а с отбора на ЦСКА е трикратен шампион на България. Играе още за испанския Бетис, швейцарския Ксамакс и австрийските Рапид и Аустрия. Футболист номер едно на България за 1996-а година. Има 76 мача и 6 гола за националния отбор. Участник на две световни и едно европейско първенство.
Определяният за един от най-категоричните бранители на шампионата на планетата през онова паметно лято, коментира стреснат ли е бил от трудния старт на националите в Америка, ще пише ли книга и какви са бъдещите му планове, като настоящ шеф на Зоналния съвет на БФС във Велико Търново.
Г-н Иванов, неповторимото американско лято, 20 години по-късно. Какво е първото нещо, което ви идва наум, като си спомните за Мондиала?
- Че е минало наистина много време. Може би „носталгия" е точната дума. Няма и как да е иначе, предвид всичко, което се случи в Щатите. Сега съжалявам, като гледам Световното в Бразилия, че ни няма и нас там. Че не сме сред големите държави, които могат да се гордеят с изявите на футболистите си.
Липсваме ли на някого в Бразилия? Губи ли първенството от това, че не сме там?
- Ами не знам дали липсваме, но със сигурност футболът се променя в световен мащаб. Виждате, че не само ние, но и европейските тимове като цяло изнемогват на това Световно. Може би не сме изключение, а потвърждение на правилото.
Да се върнем в САЩ обаче. Със сигурност не сте останали особено щастливи от началото на най-славната страница във футболната ни история - първият мач, загубен от Нигерия?
- Да, тежко си беше. Един чудесен студен душ беше това за нас. Казвам „чудесен", защото смятам, че всъщност имахме полза от тази издънка, от това поражение. Осъзнахме къде точно се намираме и какво се случва. Разбрахме каква е реалната обстановка и че ако не направим нещо ще трябва да се приберем бързо, бързо вкъщи. Но пък отново казвам, че това бе нужният импулс, който ни зареди за следващите няколко мача.
Значи все пак ви е минала мисълта и за прибиране в България, след звучното 0:3?
- Разбира се. Не съм си мислил, че така ще станат нещата, но при всички положения после ни беше доста притеснено през цялото време. Даже, аз досега не съм споделял, но с Цанко, с който бяхме в една стая, след всеки двубой си събирахме багажа и го подреждахме в саковете. Така, за всеки случай. Особено пък след този с Нигерия. На следващите етапи от надпреварата това се превърна в някакъв наш ритуал, запазена марка, ако щете, която проработи доста добре. Много се забавляваха с нас останалите съотборници. Като по сигнал се прибирахме в хотела и започвахме да опаковаме всичко.
Вие сте бил и сред основните радетели за поддържане на доброто настроение в нашия щаб.
- Задължително. Така и трябва да бъде. Именно благодарение и на постоянното добро настроение стигнахме толкова далеч. Просто не се вълнувахме кой какво мисли за нас - излизахме и играехме максимално добре. Показвахме на какво сме способни и бяхме освободени от натиск.
Голяма част от критиците в Щатите коментираха, че Вие сте имал основен принос за непробиваемата ни защита, особено в срещите с Гърция и Аржентина. Как приемате тези оценки?
- С голяма чест и гордост. Хубаво е, когато някой оцени на какво си способен. Когато дългогодишните ти усилия не остават незабелязани. Само мога да се чувствам добре, слушайки подобни оценки.
Срещу някои от съперниците бяхте крайно категоричен и безкомпромисен. Играехте на границата на позволеното, без значение дали става дума за Батистута, Баджо или Клинсман. Твърдата игра ли беше Вашата запазена марка?
- Може да се каже. Обичах да карам опонентите да знаят, че не бива да минават по-нататък. Искаше ми се да ме приемат като последното, непреодолимо препятствие и смятам, че в определени случаи успях да постигна това. Името на съперника няма значение. Важното е да изпълниш онова, за което си долу, на терена.
Както започнахме, така и завършихме Мондиала - с поражение. Загубата срещу Швеция обаче някак не се струваше реална на феновете, след всичко, което бяхте направили преди това.
- Това беше грешка. Може би в известна степен и на треньора. В този мач трябваше да се даде шанс и на останалите момчета от тима, а голяма част от тях отново бяха пренебрегнати. Имаше известни разногласия кой да играе и кой не. Малко по български завършихме Световното.
Може ли да се каже, че сте били съсипани психически от случилото се срещу Италия?
- И това е така. Може би. Имаше умора, все пак играехме основно едни и същи през цялото време. Имаше и разочарование. Не бяхме допуснати до финала, заради спорни съдийски решения. А пък знаете, че на финала всичко е възможно.
Можеше ли малка, скромна България да окупира световния връх?
- Не мога да кажа със сигурност. Заключителният мач никога не може да бъде предвиден. Там всеки играе наистина като за последно.
Мислил ли сте някога да опишете всичко в книга, по подобие на много футболисти от Вашия калибър?
- Не, не. Това съвсем не е в мой стил. Няма как да стане. Далеч съм много от подобна идея. Аз по същия начин прецених, че и за треньор не ставам и затова и не се опитвам да заемам подобна позиция. По-добре е човек, когато знае, че не става за нещо, да не се пробва напразно. Както знаете аз не обичам и медийните изяви - да се появявам в различни вестници, списания и т.н. и да коментирам някакви неща.
За сметка на треньорската професия пък започнахте активна дейност на управленското поприще - в Зоналния съвет на БФС във Велико Търново. Ще преследвате ли максимално израстване в това отношение?
- Амбициран съм да се докажа. Ще оправдая гласуваното ми доверие. Имам идеи, които смятам да приложа, но не бих искал да ги разгласявам още отсега. Иначе нямам особено високи цели в това отношение. Сегашната ситуация е достатъчно предизвикателство за мен. Радвам се за едно - че хората продължават да ми гласуват доверие през всичките тези години. Това признание е повече от достатъчно.
