Да, да бяхме изгубили в Подгорица от Черна гора или в Дъблин от Ейре, сега може би щяхме да бъдем поне на бараж и да имаме все още надежди. Защо ли? Ами много просто. Оказа се, че на българина, или поне на българския футболист, чувствителната точка G е наранената гордост. Или горделивост, както щете го наречете.

Няма друго обяснение в канския студ по средата на октомври при антирекордната посещаемост да бъде пометена, макар и последната, Грузия с 6:2. Като бе постигнат връх за голове на националния тим - 6:1, само за първото полувреме.

Може да са се представили като туристи футболистите на Ектор Купер, но все пак Каладзе играе в Милан, а Кобиашвили и Кения - в Шалке 04. За другите дзе-та, както и за титулярния вратар Ломая, не говорим.

Та иде реч за унизителната загуба с 1:4 в Ларнака от Кипър. Явно горделивият пласт на нашите национали се е пропукал и те си го изкараха на грузинците, които бяха безобидни, като изключим трите по-известни имена и треньорът им Ектор Купер. Всички те бяха отнесени във въртопа на последното място. Да се върнем малко назад във времето.

Дали ако Благой Георгиев не бе изравнил за 2:2 в Подгорица, нашите нямаше още тогава да скочат като ужилени срещу Грузия. И нямаше да изглеждат толкова спокойно и коварно унесени от двата равни с Черна гора и Италия преди това. Също така може би в Дъблин не трябваше да влиза изравнителния автогол на Килбейн за 1:1.

Така в София мобилизацията за победа щеше да е по-голяма. Да направим една проста сметка какво щеше да се случи. Завършихме с 14 точки. Махаме по една точка от ремитата като гости с Черна гора и Ейре. Оставаме с 12. Добавяме по две за победа над Грузия в Тбилиси и пълен успех над Ирландия в София. Щяхме да имаме 16.

Тогава мобилизацията за Кипър щеше да е по-различна и при победа щяхме да сме с 19 точки. На ирландците, които завършиха с 18 точки, ако им махнем срещу нас едната от София и прибавим двете в Дъблин стават също с 19. Тогава ние примерно, ако таксуваме победите с по 1:0, щяхме да имаме голова разлика 16-12,а Ейре - 11-7. И двата отбора с четири плюс, но ние с повече попадения отивахме на второ място и съответно на бараж.

Друг е въпросът, ако нещата бяха се развили по този начин, дали Ейре щеше да допусне у дома в последния мач 0:0 с Черна гора. Това е само един розов сън. Реалността е, че всякакви лакардии за бази и наученост в клубовете след мача с Кипър се оказаха като панаирджийски локуми. Най-важното са резултатите.

Мъри в последния мач срещу Грузия бе свел главата ниско и не се показваше като нарцис, който чака всеки удобен момент, за да разцъфне. Всичко опира наистина до резултатите и мотивацията на футболистите.

В крайна сметка да си спомним, че и през 2004-а базите, за които се сетихме след краха в Ларнака, също си бяха толкова зле. Но това не ни попречи да отидем на европейско първенство. Друг е въпросът как се представихме там, въпреки че започвахме мачовете доста прилично.