След 17 ноември 1993 година в продължение на 13 години винаги намирахме повод да си припомняме какво се случи на "Парк де Пренс". Я ще се спретне тържествена софра, я някоя банка ще реши да рекламира с футболен терен случилото се. Винаги, макар и за нещо незначително, ще бъде потърсен героят от Париж Емил Костадинов.

Сигурно и през следващите години този празничен ден ще продължава да бъде като стимулант за българския футбол. Но след два дни, когато играем с Румъния на стадион "Васил Левски", няма какво да си крием главата в пясъка като щрауса - поводът за празненство ще липсва. Стегнати сме в обръча на пълната безизходица. И да паднем, и да бием... да може и да се напием, но няма как да се класираме за европейското първенство догодина в Австрия и Швейцария.

Затова нека под особен поглед и ъгъл видим пет причини, които ни попречиха  да празнуваме 17 ноември както досега. Или и да си го отпразнуваме, да имаме върху какво да се замислим, ако искаме да се класираме за световното първенство в ЮАР след три години и това поколение да не се чувства изгубено...

1. ГНЯВ И ЗАБЛУДА

Денят на първата квалификация от групата на 2 септември 2006 година срещу Румъния. Кой е предполагал, че "невинна" закачка за неравния терен в Констанца ще отприщи медийна футболна война със северните съседи. Темпераментният ни тогава треньор Христо Стоичков побърза да посее семето на гнева - "Какви сте вие бе, аз когато съм се возил на "Мерцедес", вие сте карали колела, мамалигари с мамалигари, такива."

От там се отговори, че ако те са мамалигари, ние сме краставичари и тем подобни. След самия мач изпаднахме в заблуда, че сме играли силно, защото, видиш ли, от 0:2 с двата гола на Марто Петров сме стигнали до 2:2. Започнахме да кроим сметки в стил "ние сме юнаци с накривени калпаци". Бъдещето в квалификациите си го представихме от розово по-розово. Нищо,че до попаденията на Марто бяхме изпаднали всички пред телевизорите в минорно настроение и говорехме това, което го приказваме година по-късно.

2.ИЛЮЗИИ И СТРЕС

В деня на Съединението 6 септември 2006 година "сите българи" се присъединихме около идеята, че ще ходим в Австрия-та и Швейцария-та. Победихме с лекота Словения с 3:0. Техният нападател Новакович, който наскоро бе напуснал Литекс в посока Кьолн, ни удари две-три словенско-словесни баданарки и ние още повече засияхме. На 7 октомври, пак 2006 година, направихме реми с "лалетата" у дома под дъжда.

Решихме, че като сме дали равен с Холандия, сме хванали папата за шлифера. Нищо, че Ван Бастен показа, че не е толкова велик като треньор колкото като футболист. И, че Ван Нистелрой и Ван Бомел бяха бойкотирали отбора и фактически ни улесниха да не играем срещу силни единици като тях. Четири дни по-късно на 11 октомври "решихме" да се разходим до офшорния Люксембург. Там си напазарувахме стрес. Домакините, водени от капитана Джеф Щрасер,  ни изнесоха лекция по футбол. Ние не можехме да отлепим. Добре, че сърцатият защитник Тунчев вкара победния гол, който ни спаси от пълното унижение. Но не ни спаси от... Ще го видите в следващата причина...

3."БУНТ" И ЛЪЖИ

Нали знаете какво е да ти вкарат гол от съблекалнята още преди първата минута. Само че тук става въпрос за 90-ата минута и голът пак е от съблекалнята. И не сме го вкарали, а сме си го вкарали. Веднага след края на мача в Люксембург Стенли обяви, че се отказва от националния отбор заради... старши треньора Христо Стоичков. И, че ще се върне едва когато Камата си тръгне. И от там като заваляха компромати по медиите. Та цяла есен и зима. Стилиян започна да обяснява надлъж и шир каква е била атмосферата в националния отбор под ръководството на Камата, който за добър ден наричал всички "тюфлеци". Че и "продажници" заради предишната световна квалификация в София с Хърватия завършила 1:3. От Япония към хора на гнилите гласове се пусна и Илиян Стоянов. И той разказа доста неща. Изобщо балонът в националния тим се пукна като цирей, от който тепърва щеше да изтича много гной.

Но всичко си вървеше по български. И хората започнаха да залагат, че Стилиян Петров ще се завърне в "А" отбора при Стоичков. Тези, които разсъждаваха логично, бяха склонни да заложат и повече, защото не им се вярваше, че това ще стане. Но след един потаен виенски валс в австрийската столица между Ицо и Стенли халфът си дойде. Вече беше дошла и 2007 година. На мача с Албания на 28 март обаче Стилиян вече не беше капитан. Такъв стана Митко Бербатов. А Ицо след злополучния хикс в София си вдигна шапката, без да се обади на никого. Оказа се, че и той си водел тайни разговори, само че в посока Селта и Испания. И в крайна сметка какво... хем завършихме 1:1, хем не бутнахме пари на готовите да ни легнат албанци, за да вземем трите точки. После се разбра, че тези точки се оказаха ключови. А и котешкият бунт на Стенли увисна като празна закана във въздуха...
 
4.ФАЛШИВО УСПОКОЕНИЕ

Започнахме да търсим изход от безизходицата. Какво да правим след безцеремонното напускане на КамЪта. Ами сега... Кой да вземе националния тим. Никой не искаше да поеме кормилото на продупчен кораб. Намери се все пак един доброволец. След гъвкаво решение на БФС Мъри Стоилов бе назначен за двата мача с Беларус на 2 и 6 юни.

После за мача с Холандия като гости в Амстердам през есента на 8 септември щяхме да му мислим. И така спечелихме двата мача срещу бившата съветска република с по 2:0 и 2:1. Мъри бе изкаран герой в бял костюм. Той не пожела да остане под вентилатора, който можеше да го опръска с акото. Леката свада с Бербо в Беларус бе скритото начало на сагата "Бербатов". А последствията от следващите несполуки в евроквалификациите щеше да отнесе някой друг.

5.ПРОСТО КРАЙ

Хората са го казали. Това, което сам си го направиш, никой не може да ти го направи. От криворазбран патриотизъм или от чувството, че пак ще се окаже месия за националния тим, Димитър Пенев си сложи главата в торбата. В Амстердам логичното се случи - паднахме с 0:2. Едно изпуснато чисто положение в началото на двубоя накара Бербо след неговия край да изригне както никога не го бе правил. И в продължение на близо два месеца момчето с ангелското лице отприщи с поведението си всякакви демонични хули срещу него. Някои от тях доста заслужени, но други от чисто човешка злоба.

И на принципа "всички трябва да са оплюти". Нали само Бербатов не бе попадал под секирата на тълпата, сега им бе паднало... Той стана виновен за всички изпуснати голове по света от точката на дузпата. А след като треньорът - Пената, не можа да вземе вълшебната точка в Холандия и капитанът - Бербо, не можа да отбележи важния гол при 0:0, просто дойде краят. В Тирана на 17 октомври бе апотеозът на безсилието срещу Албания. Не случайно преди мача на сегашния 17 ноември срещу Румъния Мартин Петров обобщи: "Всички сме виновни. Ще трябва да играем за победа срещу румънците заради обидите, които те изстреляха и заради изгубената ни спортна чест"...

Както се казва "без коментар". А в деня 17 ноември ще я караме без празници за оня славния от 1993 година. Ама защо пък да не вдигнем тост за двата гола на Свети Емил... И да помечтаем за световните квалификации. Но не само с нотка на френска носталгия към вълшебната дата, а и с чувство на заобикалящата ни румънска футболна реалност как да се класираме на следващия Мондиал, без да очакваме чудо...