Веднага след загубата ни от Италия в Торино с 0:2 опитният специалист и бивш национален селекционер Пламен Марков попита риторично в студиото на Ринг БГ "На какво основание ние, българите, искаме да се класираме всеки път на световно или европейско първенство?".

Истината е, че българските запалянковци са в пълното си право всеки път да изискват класиране за мондиали и еврошампионати. Тази тенденция е заложена назад в годините. Да започнем отдалеч.

Съвсем нормално е великите футболни страни като Англия, Франция, Италия, Германия, Испания, Холандия да имат съвсем други изисквания. В смисъл, че за тях самото класиране за финалите на световно или европейско не се подлага на съмнение. При тях е въпрос на спортна чест какво ще направят на самото голямо състезание и колко далеч ще стигнат. Винаги се целят в купата, но в крайна сметка се "задоволяват", ако не с финал, то поне с епично отпадане на полуфинал.

И тук следва въпросът "Къде сме ние?". В никакъв случай не трябва да се подценяваме. Определено влизаме в графата на тези национални отбори, за които самото класиране не би трябвало да е проблем. А оттам нататък - каквото стане. Нека се върнем назад във времето.

Началото на световните първенства датира от 1930 година. Приемаме, че до първото ни класиране през 1962 година не сме на картата на големия футбол. И пак не трябва да се забравят двете ни Балкански купи през 1932 и 1935 година. Както и във времето след Втората световна война третото място на Олимпиадата в Мелбърн през 1956 година. Все още възрастни очевидци са на мнение, че "по заповед на съветската щука" падаме на
полуфинала от СССР с 1:2 след продължения.

Тук трябва да припомним и сребърните ни олимпийски медали от Мексико през 1968-а, когато на финала губим от Унгария с 1:4. Но ако на някои "претенциозни" фенове тези турнири не се струват сериозни, да преминем наистина към същината на мондиалите и европейските първенства.

От 1962 до 1974 година се класираме четири пъти поред на световни първенства. В този период бием в баражи Франция през 1961-а с 1:0 с гол на Митата Якимов и през 1965-а Белгия с 2:1 с две попадения на Георги Аспарухов.

Тук трябва да споменем,че Франция винаги си е била световна сила. В онзи период, когато се срещат с нас, те са трети от Мондиала в Швеция през 1958 година, където смазват на малкия финал изненадващия световен първенец от 1954 година ГФР с 6:3.

Голмайстор с неподобрен досега рекорд за вкарани попадения в един мондиал е Жуст Фонтен с 13 гола. Що се отнася до "червените дяволи",, през 1965-а те са изключително силни. Само наличието на вратаря Николай и другите две звезди - легендарния Пол ван Химст и първия футболист, който играе с очила - Журион, показват, че Белгия е невероятен отбор.

В квалификациите за Мондиала през 1970-а в групата пред нас скланят глави традиционно силни тимове на Полша и Холандия. А в пресявките за финалите през 1974-а оставяме зад борда Португалия с Еузебио и Северна Ирландия с Джордж Бест.

В продължение на 12 години манталитета на родния запалянко се променя до такава степен, че вече самото класиране за мондиал се смята за нещо съвсем естествено. Разбира се, по този повод има приказка - "Човек знае две и двеста". Но наистина тогава и вътрешният ни футбол върви с двеста километра в час.

Просто малшансът на нашите звезди по онова време е, че Берлинската стена разделя футбола. Големи играчи като Иван Колев, Крум Янев, Стефан Божков, Манол Манолов, Георги Найденов, Панайот Панайотов-Гацо, Димитър Якимов, Димитър Пенев, Тодор Диев, Александър Шаламанов, Никола Котков, Георги Аспарухов, Христо Бонев, Динко Дерменджиев, Георги Денев, които са искани в западни отбори (и не само те), не могат да осъществят трансфер по идеологически причини.

По този повод след 10 ноември 1989 година покойният Гацо Стоянов казваше в типичния си ироничен стил "Късно се родихме за партизани и рано за футболисти".

Да продължим с участието ни на световни първенства. След като правим четири поредни участия, за мондиала в Аржентина сме спрени по драматичен начин. При това в двубои с Франция. В София, след като Панов и Войнов отказват да изпълнят дузпа в последната минута, зад топката застава Бонев и изпуска. Това 2:2 ни коства класирането.

В Париж играем достойно, но губим с 1:3. След това пропускаме още един мондиал и за този през 1986-а отново на пътя ни е Франция, както и коравите отбори на Югославия и ГДР. Но ние се оправяме много добре в ситуацията под ръководството на Иван Вуцов. Идва пореден период на пауза и след това за лудото американско лято през 1994-а не е нужен коментар.

Точно там апетитът ни пораства. И вече, след като френския арбитър Жоел Киню ни е порязал на полуфинала с Италия (1:2), у нас остава чувството за липса на справедливост. Но нашият запалянко съвсем не витае в облаците. Напротив. За следващия мондиал, за който се класираме - във Франция през 1998-а, всички са наясно, че четвъртите в света отпреди един цикъл са като рокбанда пред разпадане.

За нещастие на селекционера Христо Бонев пред него се разиграват всякакви циркове по време на самото първенство. И оттогава вече 12 години не сме "хващали ръка". Ако не стане някое чудо и Ейре не ни предостави възможност да отидем на бараж, ще направим най-дългата си пауза без световни първенства, откакто сме се класирали за първи път през 1962-а - 12 години.

Как стоят нещата с европейските първенства. След първите две издания през 1960 и 1964 година попадаме в много здрава от днешна гледна точка група. Мерим сили с тимовете на Норвегия и на сегашната ни "черна котка" Швеция, която тогава я нямаме за нищо и побеждаваме на два пъти - с 2:0 в Стокхолм и 3:0 в София.

В пресявките за 1968-а срещу нас се изправя и вечният европейски фактор Португалия, в който Еузебио и съотборниците му са още по-млади. Бием ги в София с 1:0 и правим 0:0 в Лисабон. Всеки българин, обичащ футбола, знае как побеждаваме Италия в митичен четвъртфинал с 3:2 в София, а в реванша в Неапол губим достойно с 0:2.

Някой песимист ще попита "А след това?"... Ами да, наистина до европейското през 1984 година правим сравнително бледи квалификации. Но за следващите три континентални първенства ни застига уникален карък.

Като се започне от последните мачове в Сплит срещу Югославия(2:3) през 1983-а и в София през 1987-а срещу Шотландия(0:1) и се стигне пак до столицата ни през 1991-а, когато Швейцария обърна мача с нас от 0:2 до 3:2.

В тези моменти, когато малко не ни стига за класиране, българският запалянко е насъбирал мечти за нещо голямо. За да дойде "Парк де Пренс". И после по линията на еуфорията идва първото ни класиране за европейски финали с епична победа над Германия в София с 3:2.

Всъщност, германците вече са ни станали клиенти от световното, когато ги детронираме на четвъртфинал с 2:1. След много приличното европейско в Англия през 1996-а начело с вездесъщия Димитър Пенев по атрактивен начин споменатият Пламен Марков ни класира за континенталните финали в Португалия през 2004 година.

После по един равен у дома ни коства класирането на голямо първенство. През 2007-а беше ремито с Албания. Сега равенството с Ейре в София на практика ни лиши от място на световното в ЮАР.

Каквото и да се говори, историята показва, че България не заслужава да е симпатичният губещ, който напоследък е абониран за третото място в квалификационната група. Важното е да можем да преодолеем периода на депресия и отново да направим позната честота на класиране за мондиали и вече за европейски първенства.

Нормално е да се сетим отново за лудото американско лято. Но не да сравняваме тогавашните футболисти със сегашните. А да си кажем, че, след като сме били четвърти, значи го можем отново. Без значение дали ще е в Европа или в света...