Страстите от двубоя на националите с Италия поотшумяха и вече всички са вперили погледи в Тбилиси в очакване на първите ни три точки в квалификационната кампания за Мондиал 2010. За добро или лошо, равенството с „адзурите” е факт и общо взето вече е излишно да се коментира. Чухме мненията на почти всички от играчите ни, треньори, мениджъри, специалисти и т.н. Своите познания в областта на футболната игра изрази общо взето половин България. Все пак доказан (макар и не научно) факт е, че на темите политика, секс и футбол няма кой да ни пипне.

Далеч съм от мисълта и аз да се включвам в дебатите. Във вечерта на 11 октомври реших да наблюдавам мача с Италия като редови фен – в сектор зад вратата, както всъщност неведнъж съм го правил. И в качеството си на такъв редови фен, каквито много от Вас бяха, ще споделя преживяванията и мислите си. Без да притежавам способността на медиум, без да съм използвал емпирични изследвания, убеден съм, до подобни мисли и преживявания са се докоснали мнозина от хората на стадиона.

Както всеки обикновен човек, тръгнал на мача, така и аз минах през стандартните процедури. За инфраструктурата в София, проблемите със задръствания и паркиране на коли е излишно да се коментира. Не ми се превъплащаваше на стрида в маршрутките и затова реших да се доверя на добрия стар градски транспорт.

Стигайки до стадиона, искам да благодаря на охраняващите полицаи, че ме задължиха да направя почти пълна обиколка на стадиона преди да вляза в сектора си, след като бях съвсем близо до него. Беше взело да става хладно и се позагрях. Посланието бе кратко и ясно, с адекватната за случая загадъчна заплаха: „За „Г” няма оттука!” и добавката (вече по-натъртено): „Обикаляш!”. „Благодаря, г-н Полицай”, си казах наум аз. Не съм сигурен обаче дали хилядите други кандидат-зрители на България – Италия за този сектор им благодаряха на тях (полицаите) или по-скоро на майките им – както те си знаят.

Е, в крайна сметка тези неща са нормални, ама много нормални. Толкова нормални, че на хората вече май взе да не им прави впечатление. Тръпката, че ще присъствам на важен мач, който се състои в България веднага взе да се усеща и да нараства все повече и повече. Тази тръпка, сигурен съм, с нетърпение очакваха всички тръгнали към стадиона. Длъжен съм да призная, че след кросчето, което си направих, извадих убийствен късмет и се нахендрих на блока си за влизане в сектора, съзирайки, че пред него опашката е далеч под 78,4 км (каквато ми се струваше пред останалите блокове).

Около 50 минути преди началото на мача вече съм на стадиона. Йес! Тръгвам да си търся място и на прима виста установявам, че май само до оградата, която дели сектора с този на италианските фенове има място за двама души – аз и човекът, който ми праваше компания. Г-н полицаят ни фиксира на секундата и нареди да вляза по-навътре към тълпата. Бях си позволил да навляза с около 30 сантиметра, буквално, от някаква странна несъществуваща линия, която бяха измислили. Бях си позволил да не се сетя, че можем с човека до мен да се качим един върху друг, на рамене, например, и да си намерим място.

Винаги съм бил склонен да приемам полицейските съображенията при подобни събития, колкото и да са абсурдни. А и от опит знам, че диалози с радетелите на закона от такова естество са изнервящи, нецелесъобразни и най-вече безрезултатни. Както и да е, изпълних указанията и някакси си намерих място без да включвам в употреба номера на китайката.

След това предпочетох да люпя семки и да гледам загрявката на футболистите. Не бях настроен да слушам как май същият полицай изпадна в един от популярните диалози, за които говорех с друг фен, който от своя страна гласно изрази несъгласието си за акробатични изпълнения. Не ми беше интересна и личната драма на полицая, че се е паднал баш днес на смяна и са го лишили от възможността да си пие ракията в комбинация със салатка пред телевизора.

Любувах се на пълния стадион и песните и се чудех кога България е приемала в мач със значение като домакин действащ световен шампион. Вероятно съм слаб статистик, но до 30 години назад съм сигурен, че не се е случвало. Възможно е и повече.

От БФС не пропуснаха да информират как за този двубой има невиждан, рекорден интерес от страна на журналисти от цял свят - 175 италиански, 10 от Ирландия, по двама от Кипър и Черна гора. Освен тях желание да бъдат акредитирани са заявили журналисти от Бразилия, Аржентина, Франция, Англия, Испания, Германия, Португалия и Южна Корея, ставаше дума в новината от сайта на БФС.

После, съвсем случайно, гледайки опънатите реклами по терена на спонсорите на националния ни отбор, почнах да си мисля колко струва един балон, едно парче хартия и всякакви такива. И да го умножавам по 30-40 хиляди бройки. Честно да Ви кажа, не ми се видя особено голяма цифра. Поне за възможностите на БФС, още повече пък за възможностите на спонсорите. А най-вече заради мащабите на събитието да приемеш действащ световен шампион в мач с огромен залог, от който се интересува целия свят.

Най-вече от шанса всячески да се представиш в най-добрата светлина и да очароваш същия този цял свят. Като се почне от една зрелищна хореография и се свърши с добро представяне на футболистите. Е, с зрелищна хореография не се почна, просто нямаше, а представянето на играчите е тема за друг материал. Защо нямаше хореография ли? Ами поредната явно ненужна подробност за хората, от които зависи това.

Дикторът на стадиона взе да казва съставите. Вярно е, че не беше особено тихо, предвид наистина многото фенове, но човекът чисто и просто можеше да си спести това усилие. И без това малцина бяха богоизбраните да го чуят, въпреки "мощните децибели" на поднесените ни слова за двете единайсеторки.

Все си мисля, че най-важната информация съпровождаща едно спортно мероприятие, което гледаме по телевизията или на живо, било то футболен мач, баскетболен двубой или каквото и да е, се състои в три компонента. Включваш телевизора и какви въпроси си задаваш като гледаш съответното събитие? Кой играе, какъв е резултатът и коя е минутата на двубоя? Нека изключим двубоите по телевизионните канали, които предават мачовете от родното първенство.

Истина е, че не ги следя редовно, но когато гледам, доста, доста често ми се налага да се впускам в размисли и справки колко има до края на мача и какъв е резултатът (за щастие с отборите се оправям). Аналагията с тези въпроси се случва и когато попаднеш на някой стадион. На стадион „Васил Левски” електронното тaбло постигна 66,6 % успеваемост в скромните ми изисквания изброени по-горе. Виж, беше абсолютно ясно, написано на чист български език, че мерят сили България и Италия. Двете нули пък не спряха да светят през всичките 90 минути.

Лично за мен обаче необясним навик на организаторите е да изписват колко е часът в момента, вместо просто да включат хронометър, отчитащ времето от първата до 90-ата минута и продължението, разбира се. В напрегнат двубой като снощния, а и при безинтересен такъв, Бай Ставри от „В” сектор, примерно, едва ли иска да знае дали е 23:02 часа и ще успее ли да се прибере навреме до “Овча купел”, за да хване повторението на „Дързост и красота”.

Той просто иска да знае колко минути има още, а изпотените му длани по-всяка вероятност се питат една друга, дали Бербо ще я закове в 86-ата минута или дали при този пробив на Ди Натале не е крайно време реферът да свири край на мача. Е, нито Бай Ставри знаеше това, нито още хиляди от хората на стадиона. Ще репликирате, че е достатъчно да си сметне от 21:15 в колко часа свършва първото полувреме, респективно кога почва второто и готово. По принцип няма проблем, но това ли е начинът наистина?

Още повече, че нито мачът започна точно в 21:15, а кога стартира второто полувреме някой обърна ли внимание...? Не ми беше трудно да забележа, че в подобни калкулации и сметки на стадиона изпаднаха много зрители, опитвайки се да разберат „къде се намират”.

За да повишат адреналина, организатирите или който изпълнява тези функции там, съвсем в края на мача решиха да махнат и цифрите, които показват часа. „Ами, носете ви часовници в крайна сметка, какъв Ви е проблемът?” Просто се опитах да си представя отговора на въображаем мой въпрос към хорицата, които се занимават с прословутото тъбло.

Всичко това е един съвсем малък детайл от всичко свързано с мача. Но то касае всички или почти всички на стадиона. На квалификацията с Италия те бяха 40 000, и струва ми се доста ги вълнуваше. Да не говорим, че това се случва системно и съвсем не е инцидент. Да не говорим, че на стадионите по света няма такива странности. Толкова ли е труднопостижимо наистина или просто искаме да сме различни и уникални?

Мачът започна и свърши. Футболът не беше особено интересен, но пък поне на бой се нагледах. Ей така, съвсем до мен. Кой, кого, как, защо? К’во ти пука, важното е да има млатене. И кръв. Признавам, че съм гледал и по-добри мелета, пак по мачове, но мисля, че трябва да съм благодарен на съдбата поне заради една причина. Че в сравнение с официалните събития за такива боеве, тук се оръсих по-малко, а тупалките на стадиона се вкарваха с умопомрачителна злоба.

Всъщност сещам се за още една причина, в която да благодаря на съдбата. С риск да бъда причислен към страхливците, благодаря за шанса, че не ми обагриха и на мен главата, ей така, между другото. Най-накрая ще използвам възможността да благодаря от името отновно на хиляди привърженици, знайни и незнайни. Хиляди верни фена, дошли да дерат гърла за нашите юнаци.

Благодарността е отправена едновременно към БФС, Столичен градски транспорт, благодаря за координацията между тях, благодаря на съдбата, на всички, на всички. Като един редови зрител във въпросната вечер, благодаря за предоставената ни златна възможност в полунощ на 11 октомври да тестваме ума и тялото си в търсене на отговор на въпроса „Как да се прибера, по дяволите?” Този въпрос назряваше все повече и повече и почти достигаше своя апогей някъде около 1 часа ( за някои и по-късно), когато все пак поредното минаващо такси решаваше да спре и да те откара вкъщи.

Пропуснах ли да кажа, че турбогъзарският градски транспорт нещо липсваше? Поне за мен и още хиляди, простете ми, не знам точната бройка. Вероятно сме пълни неудачници, щом за 5-10 минути не успяхме да се изнесоме от района на стадиона. Да, да, да, категорично приемам, че вината е в нас, които просто решихме да гледаме мач.

При тази желязна организация, кой друг да ти е виновен? Ти и само ти, както се пееше в една песен. Ако трябва да съм искрен, това съвсем не са най-вълнуващите ми преживявания, свързани с посещение на мач в нашата татковина. Искаше ми се да са, но не са. Искаше ми се това да е таванът, но историята го е доказвала неведнъж, че съвсем не е. Ще градим, ще градим и ще пребъдем. Май патосът стана доста силен и затова спирам.

Вероятно проблемът е в мен, тъй като вниманието ми се фокусира върху „дребните” неща. Когато обаче тръгваш да градиш нещо и си с претенциите или поне амбициите то да е професионално и изпипано, не се ли почва точно от подобни малки неща? Най-малкото от популистки подбуди, най-малкото, защото не изисква чак такива усилия. Най- малкото, защото си сложен там, за да мислиш.