Убеден съм, че по-малко от 48 часа след мача България - Беларус повечето почитатели на футбола у нас вече са забравили, че изобщо е имало такъв двубой. Някои дори не са разбрали, че се е състоял. Пред потресаващо празните трибуни на стадион "Васил Левски" експерименталният състав на Георги Дерменджиев отстъпи с 0:1 на гостите от бившата съветска република в единствената си контрола преди плейофа с Унгария на 26 март.
Естествено, на среща от този тип не трябва да се отдава чак толкова сериозно внимание като резултат и като интерес на публиката. Срещу маджарите ситуацията по трибуните със сигурност ще бъде много по-различна, но все пак тенденцията е налице - националният отбор на България все по-малко вълнува... българите. В някои решителни моменти, в отделни мачове срещу по-сериозни противници има импулс на завръщане по трибуните. Но като цяло отсъства онази еуфория, която съпътстваше мачовете на "лъвовете" до преди десетина години например. И не говоря за 90-те години, в които бяха постигнати най-големите успехи, а за началото на века. Помним пълните трибуни срещу съперници като Хърватия, Швеция и Белгия, помним и 40 хиляди под дъжда срещу Холандия. Но това са само спомени.
Източник: LAP.bg
Причините за това отдръпване са както в отбора, така и в публиката. Апатията несъмнено завладява по-бързо обществото ни дори и от най-опасния вирус в момента. Проблемът далеч не е само футболен, а е много по-сериозен. Липсва съпричастност и чувство за единност между българите като цяло. Няма да съм първият, който прави тази констатация, а темата е доста дълга и трудна, особено когато говорим за търсене на решения. Но е факт, че това се прехвърля и в спорта, особено там, където няма успехи. Както е във футбола. Хората все повече не приемат този национален отбор за свой или поне не се интересуват от него. И то не само защото няма добри резултати и добра игра, а защото не познават футболистите в този отбор.
Попитайте едно дете, което се е влюбило в играта в последните години - може да ви изрецитира единайсеторките на Барселона или Ливърпул, Байерн или Ювентус да речем. А от националите ще каже пет-шест имена, максимум. Във футбола няма разпознаваема и обединяваща спортни личности, както е във волейбола или в индивидуални дисциплини, където имаме Григор Димитров или Кубрат Пулев. Последните нерядко генерират и "хейт" в социалните мрежи, но дори и разни комплексарски кампании показват, че правят нещо, което си заслужава да се отбележи. А за националния отбор дори не се говори. Така че смея да поправя и Дерменджиев, и футболистите. Те не страдат от негативизма на публиката. Те страдат от почти пълното й безразличие.
Източник: LAP.bg
Не бих казал обаче, че изцяло са виновни самите играчите и треньорите им за тази апатия. Първо, българският футболист почти стана еквивалент на българския гастарбайтер. А българският гастарбайтер често е завършил някакво "вишО" образование, което не му носи почти никаква полза за намиране на работа в рамките на страната, какво остава за чужбина. И когато излезе навън, българският гастарбайтер се хваща да работи каквото и да е. А българският футболист, в повечето случаи учен-недонаучен по школите, получил някакви полу-шансове в професионалните отбори, излиза зад граница също с футболен "багаж", пълен с... липси. И това го прави неконкурентноспособен на високо или дори средно ниво, поради което повечето ни играчи се хващат на работа където и да е. Почти.
И когато липсите във футболния багаж се запълнят с комплекс или усещане за изоставане от тази част на света, в която играта се развива с бурни темпове, няма как да има и увереност. А когато сам не си вярваш, и публиката го усеща и спира да ти вярва. Петър Занев, който срещу Беларус сложи лентата след отказването на Ивелин Попов (за когото Дерменджиев още смята, че може да се върне за плейофите), заяви след мача: "Както винаги, очакванията към нас са големи". А съдейки по посещаемостта на последния мач, очакванията са почти нулеви. Никой не се надява този отбор да сътвори чудеса.
Източник: LAP.bg
Лошо е, че доста от българските футболисти станаха гастарбайтери дори в нашето първенство. Малцина са тези, които играят редовно за някой от водещите ни отбори. Няма лошо в представителния ни състав да има момчета от Дунав или Етър, но когато от Лудогорец, Левски, ЦСКА не може да се събере и половин единайсеторка, това вече е тревожно. И тук вината е само частично във футболистите. Системата е сбъркана така, че да не дава особен шанс за развитие на собствения продукт. Но за да пробиеш, трябва да го искаш силно и да вярваш. Това вече самите футболисти трябва да го изградят у себе си като индивидуалности и като отбор.
Ако се запитаме какво точно му липсва на този национален отбор, ще стане като в оня виц: "Отварям хладилника и какво ли няма - няма салам, няма сирене, няма яйца..." Преди всичко няма класа. Но тя често може да се компенсира от задружна и дисциплинирана игра, каквато, трябва да признаем, футболистите ни успяват да демонстрират на моменти в отделни мачове. Когато има вяра, това че няма Стоичков и Бербатов в атака, няма Балъков и Стилиян Петров в средата на терена, няма Трифон Иванов в сърцето на отбраната, амбицията и сплотеността могат да скъсят голяма част от дистанцията до класата на съперника и дори да я елиминират при благоприятни обстоятелства. Дано да успеят да го направят срещу Унгария, а и 5 дни по-късно.
Дори и тези, които допускат, че е възможно да победим Унгария, а след това да се справим с Румъния или Исландия, ще кажат: "Да, ама на европейското ще ни размажат". Вярно е, че дори да се класира България на Евро 2020, в компанията на Франция, Германия и Португалия трудно ще успее да избяга от ролята на пушечно месо. А това наново ще нарани увереността ни, че ставаме за нещо във футбола. Но поне може да отвори очите ни как стоим спрямо останалите и да се опитаме да поправим, да понастигнем там, където изоставаме.
Това няма да се случи за два мача, нито за две-три години. На всеки е ясно, че националният отбор е функция на цялостната работа в българския футбол. А без съмнение е силно сгрешена. И дори да са хванати вече правилните посоки, резултатите няма да се видят поне още няколко години. Но това не означава, че дори и в този момент трябва да спрем да вярваме.
