Емил Кременлиев: България отново четвърта в света? Не и докато съм жив!

Един от основните стълбове в отбраната на националния отбор, записал най-запомнящата се страница във футболната история на България през незабравимото лято на 1994-а година - Емил Кременлиев даде специално интервю за Topsport.bg.

Левият бек е роден на 13.08.1969г. В София. Играе последователно в Славия, Левски, Олимпиакос, ЦСКА, Унион (Берлин) и Спартак (Варна). Има 27 мача за представителния тим на страната. Участва в САЩ '94, както и на Евро '96.

Бившият защитник коментира трудното за представителния ни тим начало на Мондиала в САЩ, в мача с Нигерия, загубен с катастрофалното на пръв поглед 0:3. Той сподели и какви са според него причините за последвалите не особено успешни години на родния футбол.

Господин Кременлиев, навършват се 20 години от най-знаменитото събитие в историята на българския футбол. Някак неусетно измина този всъщност доста сериозен период за нас, зрителите на случилото се. Така ли е и за вас - футболистите?
- Да. Наистина 20 години са доста дълъг период, но трябва да ви кажа, че действително минаха доста бързо. Лошото е, че и след тези години отново си помним само това лято. Нищо повече. От този момент нататък нямаме почти никакви поводи за радости, от чисто футболен характер.

Ако трябва да сме максимално откровени - стартът ни на Мондиала през 94-а беше потресаващ - 0:3 от Нигерия, голяма доза разочарование и тежки прогнози за остатъка от шампионата. Как се чувствахте вие след поражението?
- Има и такива мачове. Правиш какво ли не, но нещата просто не се случват. Разказвали са ми, че малко след двубоя медиите в България буквално са ни разкъсали. Честно казано обаче, едно от най-хубавите неща в САЩ беше, че ние не се вълнувахме от писаниците по вестниците. Ще излъжа, ако кажа, че не си мислехме и за ранно прибиране у дома, но съумяхме да се вдигнем - както физически, така и психически.

Със сигурност не сте очаквали, особено от вашата - защитната линия на отбора, подобно представяне на нигерийските футболисти? Тогава на съставите от Африка не се гледаше особено сериозно.
- Така е. Изненадаха ни. Беше доста тежко да се издържа на физическото натоварване в мача. Те бяха изключително добре подготвени в това отношение. Бяха като атлети. Удариха ни три звучни шамара.

Може ли да се каже, че всъщност това поражение бе от полза за вас?
- Да, разбирам какво ме питате. Може да се каже, че загубата ни мотивира. Подейства ни адски отрезвяващо и за момент ни изпари цялата еуфория от пристигането в Щатите. В последствие обаче бяхме пределно амбицирани и в мача с Гърция това пролича с всичка сила. Разбихме съседите си на пух и прах.

Основно амбицията ли бе факторът, предпоставката, която ви караше да не се примирявате с тежката загуба?
- Да. Амбицията е силен мотиватор. Но реално погледнато ние си бяхме и доста добри футболисти. Още тогава имахме силни и устойчиви на напрежение, можещи състезатели, които играеха по различни грандове из цял свят. И не само играеха, но и бяха звездите в тимовете си. Силните характери са тези, които водят отбора напред.

Как бихте описал минорното настроение в съблекалнята и хотела, след мача с Нигерия?
- Бяхме унили. Мълчахме. Стояхме и се гледахме един друг, някак невярвайки, че сме загубили с такъв резултат. Но честно казано това бе за доста кратък период от време. При нас настроението бе водещият фактор. Атмосферата в отбора беше такава, че големите държави можеха само да ни завиждат. Обстановката остана такава, каквато и преди двубоя - пъстра, изпълнена с емоции и шеги, които някак обърнаха нещата в наша полза. Бързо се справяхме с проблемите. Просто всеки път започвахме отначало, без да мислим какво се е случило - както след победите, така и след загубите.

Не е тайна, че за доброто настроение и атмосфера преди и след мач основна заслуга има и селекционерът Пенев?
- Така е. Беше негов патент да се държи добре с нас и да позволява малко повече свобода. Наистина треньорското ръководство тогава направи така, че да не усещаме напрежението и стреса. Просто такива неща при нас нямаше - излизахме и играехме с чисти мозъци, необременени от проблеми.

Казвате, че лично за вас американското лято е сред последните положителни периоди за българския футбол. Имате предвид основно националния отбор?
- Предимно. То за клубният ни футбол така или иначе няма какво особено да си кажем, камо ли пък да се гордеем. Имаше една-две години инерция, след представянето ни, след което нещата просто отшумяха и замряха.

Каква е причината това да се случи?
- Причината? Некоректното и некадърно ръководство на футбола ни тогава. Имаше една-две години инерция, след представянето ни, след което нещата просто отшумяха и замряха. Вместо да използват чисто спортното ни превъзходство като нация тогава, шефовете тичаха по нас да си правят снимки пред медиите, да ядат и да пият. Това е истината. Искаха набързо да вземат парите, които се даваха покрай нас, пък школите и развитието на футбола ни ги оставиха на заден план. Къде са им сега стадионите? Къде са им талантите? Защо не използваха това, че всички се запалиха по футбола и че разполагахме със страхотни момчета, които можеха да повторят стореното от нас? Ще ви кажа къде - в нечий джоб. Искрено съжалявам, че тогава хората, които знаеха какво трябва да направят за футбола ни, избраха да не правят нищо.

За сметка на това сегашните управници се опитват да стабилизират обстановката - с назначаването на Любослав Пенев за селекционер.
- Любо Пенев е удачен вариант за националния отбор. Това е много силен психически човек, който разполага с подчертани стил и почерк на работа. Той обаче, колкото и да е способен, няма как да стигне до сериозни успехи.

Защо?
- Ами защото е ограничен сериозно, що се отнася до потенциала, с който разполага. Изборът му е ограничен. В онзи отбор имахме футболисти по много от най-големите европейски тимове, а сега не е така. Плюс това самото ни първенство беше на доста високо ниво и непрекъснато излизаха нови и нови звезди и таланти. Сега мислим само за настоящето и продължаваме със сбърканата политика с привличане на чужденци, чийто качества са повече от спорни. На всичко отгоре всеки клуб продължава да разчита на един основен собственик, на един човек и това поставя отборите под голям риск. Виждате какво се случи с Ботев. Не би трябвало да е така. Дано проектът „Ботев" не пропадне, защото там се направиха много хубави неща и ще е жалко. При всички положения обаче повтарям, че Любо Пенев трудно ще направи така, че да ни класира на какъвто и да е голям форум.

Тоест мисълта, че всичко онова от САЩ '94 може да се повтори някой ден, е някак прекалено еретична?
- Мисля си, че по-скоро да. Не виждам как това ще се случи отново. Поне докато съм аз жив няма да стане. Никога. Просто ние много изостанахме, а същевременно останалият свят напредна с огромни крачки. Няма какво да се залъгваме, просто летвата я вдигнахме прекалено високо. Сега дори ще е истинско постижение самото класиране за голямо първенство.

Какви са бъдещите Ви намерения? Мислите ли за треньорска кариера или защо пък не ръководен пост в българския футбол? Някои от вашите бивши съотборници се заеха с тази тежка задача.
- Да, но не е възможно всички да сме там, по едно и също време. Не всички имаме еднакви амбиции и стремежи. За момента не мисля за футболна кариера, а също така и за управленска. В много от случаите, за да си добър ръководител ти трябва и късмет, а аз не обичам да поставям ежедневието си на карта и да разчитам само на някакъв шанс нещата да се случат.