България завърши наравно с Черна гора в Подгорица. На практика отпаднахме от Евро 2012, нямаме шанс да се класираме там повече. Колкото и парадоксално да звучи обаче, България спечели от този мач. Националния ни тим няма от какво да се срамува от този двубой.

През първото полувреме играхме трагично. Без самочувствие, без ясна мисъл какво трябва да направим, без агресия, без нищо. Нямаше нищо немско в играта ни, както би желал Лотар Матеус.

Втората част обаче бе различна. България излезе и мъжки започна да се надиграва със съперника си. Показа мъжество, характер, а и не малко футболни достойнства. Видяхме, че има бъдеще в този отбор.

Въпросът, който ще си зададе всеки фен, е какво тогава липсваше, за да бием най-после? Липсваше едно-единствено нещо - класа. Просто в българския футбол като цяло - от играчите в чужбина, през тези в "А" група, през треньорската ни школа, във всяко едно ниво от пирамидата в родния футбол има остра липса на качествени кадри. Затова и няма как да очакваме нещо повече.

Това, което можем да искаме, е да виждаме, че от мач на мач нещата изглеждат малко по-добре. Вместо 40 минути, да играем 45 на високо ниво. После 50. Така, бавно, но сигурно ще вдигнем класата си до толкова, че да можем да се борим за нещо.

Тези бавни крачки нагоре се правят в момента. Лотар Матеус определено не е Хицфелд, или пък Капело. Вероятно не е дори Златко Кранчар, но в крайна сметка той показва за пореден път, че му се работи и има какво да даде на младите играчи. Не се притеснява да вика играчите, които смята, че му трябват, без да се ръководи от други интереси.

Затова нека този път от БФС да покажат далновидност. Пари за голям и доказан треньор от чужбина нямаме. С родните едва ли нещо може да се постигне, все пак повечето ярки имена у нас вече се пробваха и не постигнаха нищо. Така че Матеус трябва да получи вот на доверие незабавно и да работи спокойно за следващия цикъл квалификации. И трябва също така, малко да снижим своите очаквания и критерии за този отбор. Просто реалността е такава.