Завърши поредния квалификационен цикъл за европейско първенство. България не успя в намерението си да се класира за континенталния шампионат в Австрия и Швейцария догодина. Но ако се направи едно сравнение във времето, ще видим, че всичко, което ни се случи, е повече от  логично.

В навечерието на 21 век, през 1999 година в националния тим един по едни влизат Димитър Бербатов, Мартин Петров и Стилян Петров. Те са генерацията, която държи гръбнака на сегашния представителен тим.

Не случайно от четири техни атаки на европейски и световни първенства имат само едно отиване на континентален шампионат - в Португалия през 2004 година. И проблемът не е само в тях като водещи футболисти на това поколение. От 2000-ата година досега единствено тримата се оказаха устойчиви на обичайните бури и промени в представителния състав.

Липсата на конкуренция размекна през годините състезателната психика на Митко, Марто и Стилян. Ако приемем, че другата константна величина се явява контузения в момента Валери Божинов, нещата пак не изглеждат солидни.
Нека се върнем назад във времето при поколението на четвъртите в света от Щатите през 1994 година. Там пак тръгнаха трима от ЦСКА в лицето на Стоичков, Емо Костадинов и Любо Пенев. Но да погледнем каква солидна "плънка" от суперкачествени съиграчи имаше около тях. Даже ако трябва да бъдем верни на хронологията, носещата конструкция на поколенията, тогава се явява дуото Боби Михайлов и Наско Сираков, които са участници от световното първенство в Мексико през 1986 година. 

И към споменатите петима може да добавим друго трио Трифон Иванов, Краси Балъков и Йордан Лечков. Какво да говорим за тези момчета, освен че бяха пълни
с барут, техника и огромно желание за себедоказване.  Тогава и ариергардът Хубчев, Цветанов и Кременлиев изглеждаше като извънземен и стоманен в сравнение със сегашните въртележки в зоната на отбраната. Е, в такъв случай как да няма логика в трите последователни класирания на големи форуми на така нареченото "златно" поколение през 1994, 1996 и 1998 година. Като говорим за гръбнак, интересен и отново показателен е случаят с част от участниците ни на световно първенство през 1974 година във ФРГ.

Дори единственият гол за нас (като изключим автогола на Крол срещу Холандия) отбелязва Христо Бонев в мача с Уругвай. А Зума е преди това е участник на европейско първенство през 1968, световно през 1970 и евроквалификации за 1972. С дълголетие за своята генерация се оказват футболисти като Кирил Ивков (участник на СП'70) и дори Добромир Жечев с четири световни първенства, който е викнат и за Мондиал'74, но не играе там. Големи фигури в тази генерация са Цоньо Василев, Георги Денев, Божил Колев, и Воин Войнов. Отново богат избор на играчи, който не се свежда до едно трио.

Дори за пребогатото на дарования десетилетие между 60-и 70-те пак си има солидна основа. Стефан Абаджиев, Жоро Соколов, Никола Котков, Димитър Якимов и почти целият отбор на ЦДНА начело с Иван Колев, Крум Янев и Стефан Божков правят плавен прехода от 50-те към 60-те откъм попълнения за представителния състав и създаване на постоянна конкурентноспобност. Митологични футболисти като Ването Колев, Митата Якимов и Кольо Котков успяват да създадат среда на невероятния Георги Аспарухов.

И ако трябва да направим пак гигантски скок във времето и да се върнем при Бербо, Марто и Стенли, ще се види, че колкото и те имат вина с често колебливи изяви, толкова и не са виновни. Проблемът е, че няма захранване. Изведнъж от носеща конструкция, тримата започват да се превръщат в паянтова дъска, която не знае как да удържи себе си.

Засега единствената светлина в тунела на прехода е Валери Божинов. Парадоксът е, че вместо покрай него да избуят и други таланти, той се залепи плътно към познатото трио. Не е лошо, но отдолу трябва да изпъкнат и други.А засега, както е казал поетът, взор се не види. Мъждука силуетът на Ивелин Попов, на Сашо Тунчев, може би след време на Николай Димитров-Хичо, но само толкова и засега поне е несигурно...