Христо Стоичков навършва 41 години днес. До преди две години за Ицо се пишеше като за футболист. За великите му мигове в ЦСКА, в Барселона, за авантюрите в Япония, Саудитска Арабия и Щатите.

За безбройните му клубни и индивидуални отличия. Достатъчно е да се споменат само три от тях - носител на КЕШ с Барселона през 1992, четвърти в света с България и носител на "Златната топка" през 1994.

От две години е край страничната линия. Като национален селекционер на България. На треньорската скамейка, където е далеч по-трудно, по-горещо и по-отговорно отколкото на зеления терен.

Както се пее в песента на Ахат, "Аз си избрах тази съдба - вечната черна овца". Той е свикнал да го третират така. Не обръща внимание на атаките, но не е съвсем така. Наскоро каза "Допуснах грешка в световната квалификация с Швеция в София през 2005". После обяви: "Ако не класирам отбора на Евро'2008, ще напусна."

Тези негови изявления трябва да се възприемат като сигнали. На човек, който продължава да гори с амбицията да е пръв още от времето, когато беше на терена. Но и треньор, който извади поуки от крушението за Мондиал'2006 и е станал реалист. Дори и фактът, че от огнения му характер не излезе жупел срещу бойкотиралия го Стилян, а напротив - очаква го въпреки всичко в националния, говори за зрялост.

Не за безизходица, защото Ицо знае, че и отборът на Марс може без него или Стилян. Така както футболът продължава да съществува без Пеле и Диего Армандо Марадона.  Понякога и с цената на едно отпадане или неприятности можеш да кажеш "Добър ден, треньорска професия!"

И не е за сметка на един народ, който е очаквал класиране, защото Ицо не е нито първият, нито последният, който не е завел "А" отбора на световно или... Ето тук човекът, който не обича да губи, ще иска пред графата европейско да няма "не", а "да".
Затова най-доброто, което може да му се пожелае, е "Попътен вятър, Ицо!". Шансът го спохождаше често като футболист, време е вече да го споходи и като треньор.