Следващите редове са посветени на всички момчетата и мъже, носили фланелката на България в последните години. Фланелка, която е свещена за много хора, но не и за тях самите. Тя е свещена само за хората, които вчера дадоха по 5 лв., за да гледат резила срещу Черна гора на „Васил Левски". За онези 8000, които отидоха на „Уембли".

Трябва да се разбере, че голямата вина за провала не е в Станимир Стоилов и Наско Сираков. За да не се обърне дискусията в поредния махленски спор на клубно ниво, трябва да се каже ясно, че вината не бе също така в Пламен Марков, нито в Христо Стоичков, нито в Димитър Пенев.

Вината е само и единствено в онези футболистчета от това „златно поколение", които един след друг развенчаха редица треньори. Да, те са играчите, с които разполагаме. Който и да дойде сега, няма откъде да намери по-класни. Като са ни единствени е редно да си ги обичаме и подкрепяме. Вече не!

Какво положително да видим? Пламен Марков им бе твърде „мек" и нямало дисциплина в отбора. Христо Стоичков бил твърде некомпетентен. Димитър Пенев не го разбирали, а вчера чухме, че при Станимир Стоилов имало огромно напрежение и така не се работело.

На първо място за да се занимаваш с футбол, ти трябва да го умееш. И най-важното - да имаш сърце. Ако има някаква надежда, то тя е в играчите, които са още млади и сега тепърва се утвърждават. В Божинов, който е плакал в съблекалнята, в Ивелин Попов, Иван Иванов, Николай Михайлов, които все още имат време да се поправят. За другите е вече късно.

„Без Бербо толкова" беше водещият мотив снощи. Да, но да не забравяме, че никой не принуди Бербатов да се отказва от този тим. Той си избра това, той абдикира. Каквито и да са му били причините, трябваше да ги каже ясно, а не да мънка как дава път на младите. Стилиян Петров също имаше такъв момент преди време, когато уж се отказа, после пак се върна. По едно време не искаше да е капитан, после прие.

Мартин Петров май остана единственият от „голямата тройка", който не е правил бойкот или отказване. Тежките контузии обаче сериозно дискредитираха формата му. Изобщо на всеки един от това поколение все нещо му липсва, все се намира някакво оправдание за поредния провал.

Обикновено това е треньорът. Сменяме го. При първия провал на новия селекционер се завърта плочата за лошите бази и кофти терените. Това е така, безспорно е, че трябва да се тръгне оттам. Но това не е всичко във футбола. Черна гора ни изнесе урок.

Далеч съм от мисълта, че там има 15 прекрасни терена, достойни за финал на Шампионска лига. Нито, че техните треньори са от ранга на Хидинк. Но те поне извадиха 11 играчи, които се раздадоха и оставиха дробовете и сърцето си на терена в името на своята родина. Кога за последно нашите национали направиха това?

Оттук-нататък какво? Каквото и да направим едва ли ще има резултат. Селекционер от чужбина може би е най-доброто решение. И то не, защото с магическа пръчка ще оправи всичко във футбола ни, а просто, за да махнем постоянното противопоставяме на клубна основа и в държавния тим.

За да постигнем нещо сериозно обаче ни трябват други играчи. С оглед нивото на футбола у нас едва ли ще са по-класни от сегашните, но дано поне да осъзнават що е то да носиш националната фланелка на България. За настоящите няма да ни е мъчно. Никак даже!