Илиян Киряков : След САЩ '94 изкарахме хората на улиците да празнуват, не да стачкуват

Едно от попълненията на могъщия български национален отбор по футбол, спечелил бронзовите отличия на Световното първенство в САЩ през 1994-а година - Илиян Киряков, даде интервю за Topsport.bg. Той е роден на 04.08.1967 г. в Павликени. Играе в Етър, а след шампионския сезон на отбора през 1991-а година преминава в тима на Депортиво Ла Коруня. Състезава се още за Мерида, ЦСКА, Анортозис и Абърдийн. Има 57 мача за националния отбор, включително на Мондиала през 1994-а и Евро '96. Халфът сподели пред нас някои неразкривани до момента спомени, като коментира и какво е било усещането да види столицата на България потънала в бяло, зелено и червено, при пристигането на представителния ни тим от САЩ.

Г-н Киряков, кой е най-яркият Ви спомен от САЩ '94? Можете ли да изберете един момент, който се отличава от останалите?

- Мачът с Германия. Наистина. Нямаше друга такава среща като тази. Всичко, което се случи на терена беше като някакъв сън, като илюзия. Не можехме да повярваме, че сме поставили световния номер едно на колене.

Кои бяха предпоставките за лошото начало за нас на този Мондиал?

- Често си задавам този въпрос и в крайна сметка все ми се струва, колкото и странно да звучи, че тук климатът бе от значение. Не че в останалите двубои не бяха същите атмосферните условия, но тук имахме срещу нас състав от африкански произход, на който бе явно, че му се нрави жегата, надвиснала над игрището през цялото време. На нас пък точно от това ни дойде шокът.

Можеше ли двубоят да завърши по друг начин?

- Ама разбира се. Още при 0:0 и Лечков, а след това и Костадинов имаха добри възможности за реализиране на гол, но и късметът не бе на наша страна. Можеше по съвсем различен начин да завърши мачът.

Последваха два безупречни двубоя, особено що се касае за защитниците и халфовете, натоварени с дефанзивни функции.

- Да. Но тук вече, според мен, шансът бе на наша страна. Добре се получи, че играхме първо срещу гърците, а след това излязохме срещу латиноамериканците. Разбирате какво искам да кажа - имаше шанс да се изправим срещу съвсем различна Аржентина - с Марадона и Каниджа напред, която щеше да е трудна за преодоляване.

Знаехте ли какъв е отзвукът тук, в страната, за вашите успехи в Щатите? Бяхте ли наясно със ситуацията в родината?

- Не. Ни най-малко. Но това в известен смисъл бе от полза за нас - нямахме притеснението и натоварването, в чисто психологически аспект, от това да знаем какви са очакванията към нас. Може би така сме си помогнали, по без да искаме.

След като се върнахте обаче със сигурност сте разбрали за какво става дума и как ви приемат хората?

- О, да. Спомням си, че имаше истински кордон от аерогарата, чак до Националния стадион „Васил Левски". Не можех да видя къде свършва огромната върволица от хора. Истински океан от щастие и радостни сълзи. Не вярвахме. Наистина. Не знаехме какво да мислим, как да се държим, какво да кажем на всички наоколо.

На какво се дължеше вашият успех? Какви бяха ключовите фактори и предпоставки, водещи Вас и останалите към победите?

- Ние вече бяхме създали една цялост от доказани, добри футболисти. Много от нас играеха из цяла Европа и знаеха какво е голямо напрежение и физическо натоварване. Имахме късмета да попаднем сред едно велико поколение. Бяхме един изключително сериозен отбор, който научи останалите, че трябва да се съобразяват с него. Всички имаха класата, която им гарантираше, че могат да станат звезди.

Пазите ли все още някакъв спомен, някакъв амулет, предмет, фланелка, топка или друго от САЩ?

- Разбира се. Пазя своя екип, пазя редица видеа, направени както в Щатите, така и тук - в България, заснети по време на шампионата. Освен това съм запазил и записи, които пък ние правихме в САЩ, по време и след Мондиала.

Извън случващото се на терена? Любопитни записи, предполагам? Какво включват те, ако не е тайна?

- Ами много, наистина много спомени. На тях се вижда как имахме възможността да посетим кулите в Ню Йорк, години преди това, което се случи там, виждат се местата, на които сме били, реакциите на хората в Америка, които ни срещат след завършването на Световното. Даже си спомням и как някои от нас се сдобиха с камерите си. Бяхме поканени на вечеря от крупен български бизнесмен в Чикаго, който ни каза, че вечерта ще бъде изцяло в наша чест. Хапнахме на фона на гледката от 44-ия етаж, а след края на вечерята ни подариха на всички по една камера. Тогава, за онези времена, това беше уникален по рода си жест. На следващия ден пък ни заведоха на българска църква, отново в Чикаго, като през цялото време бяхме обгрижвани от сънародниците си. Бяхме им благодарни за цялото внимание.

А има ли нещо, за което съжалявате, след завръщането Ви от Щатите и въобще последвалите за вас събития във футбола, а и извън него? Всички знаем, че сте преминал през труден период в живота си, както във финансово отношение, така и що се касае до комуникацията Ви с някои от останалите четвърти в света. Как гледате на всичко това?

- Като на нещо, на период от време, който е отминал. Човек не може постоянно да се връща към негативните неща и да пази отрицателни емоции у себе си. Понякога просто трябва да се опиташ да бъдеш щастлив.