Фалшива коса, фалшив футбол - с тези думи любителите на най-популярния спорт олицетворяват управлението на Борислав Михайлов.

Легендарният вратар бе избран през октомври(21) 2005 година за президент на Българския футболен съюз и от тогава на два пъти е преизбиран - 2009 и 2014 година.

За тези близо 10 години управление националния отбор не се класира нито веднъж за голям форум, а клубните ни тимове се представят все по-слабо в европейските турнири, които безспорно със смяната на формата станаха достъпни дори за футболни "джуджета".

Грандовете Левски и ЦСКА загубиха облика си. Единствено Лудогорец бележи възход, който се дължи на сериозните средства средства отпускани от Кирил Домусчиев и на големия брой чуждестранни футболисти. Литекс е единственият клуб, който произвежда собствени играчи и собственикът му печели от футбол, макар да не се радва на голяма фенска подкрепа.

Някогашните футболни центрове Плевен, Благоевград, Бургас и други мъждукат, като отборите им се борят за оцеляване в елита или кретат из по-долните дивизии.

Националният ни тим при всеки квалификационен цикъл се сбогува все по-рано с надеждите си за класиране, а вината отнасят треньорите и футболистите.

Боби, Лече, Емо, Наско и компания се оправдават, че не играят те на терена, но срамните страници в историята на българския футбол се трупат и едва ли щастието, което ни донесоха през лятото на далечната 1994 ще може да ги компенсира.

Вече все повече хора се питат дойде ли края на ерата "Борислав Михайлов", недоволството към президента нараства, но алтернатива за поста му липсва.

Светлият лъч са момчетата от последното ни силно поколение - Бербо, Марто и Стенли. Те са искрицата надежда и единственото, което остава на българите е някой от тях, а защо не и тримата, да вземат диригентската палка във футбола.