Гордостта да си българин

По-голям журналистически шанс едва ли има. Да гледаш на живо на "Парк де Пренс" една от най-великите победи в историята на българския футбол. До онзи мач на 17 ноември 1993 г. триумфът със сигурност бе най-великият. Така и го изживяхме. После може би отстъпва на пълния обрат за 2:1 срещу световния шампион Германия в четвъртфинала на САЩ 1994.

27 години по-късно спомените от "Парк де Пренс" няма как да са избледнели. Не са изстинали и емоциите. Именно под напора на вълнението връщането толкова години назад във времето няма да е стриктно подредено. Лентата на спомените е ярка, но и хаотична.

Бялото петно в паметта

След втория гол на Емил Костадинов в сектора с над 50-те български журналисти настана луда радост. Няма как да се опишат мигове, от които нямаш спомен. А и за моменти като този думите сякаш са слаби.

Пред очите на забавен каданс минават разпилени кадри от щурия триумф на всяко българско сърце на стадиона. Усмивките и победните жестове - и на терена, и извън него.

Островчето на българската радост е като оазис на лудата радост в посърналия "Парк де Пренс". Един колега от радост се засили към парапета и едва не се преобърна надолу в триметровата височина. Друг развяваше шапка. Мнозина се прегръщаха. Някои блъскаха по банките. Щрак - тъмнина в паметта. Светлината идва сигурно половин минута по-късно. Остра болка в коляното, което се подува. Вероятно е от удар в някоя стена. Сълзи в очите. Сърцебиене. Малко въздух и много гордост.

Хубаво беше да си българин тогава на "Парк де пренс".

Българските журналисти с Димитър Пенев след паметната победа. Стратега е понесен на ръце от журналистите след мача

Проваленият банкет

Мъртвешка тишина превзе трибуните. Трима от четирима французи плачеха. Не вярваха, че е истина. И на полуделите от радост българи не им се вярваше. Оттук дойде и челното заглавие на "Меридиан Мач" няколко дни след двубоя - тогава вестникът бе седмичник и излизаше само в понеделник - "Истина е!".

В кулоарите на "Парк де Пренс" една огромна банкетна зала остана непипната. На почивката изтупани келнери с бели ливреи бутаха безкрайни колички със студени мезета и напитки. Френският футболен съюз се готвеше да празнува пищно класирането на националния отбор за световното в САЩ.

Гилотината, пусната от Костадинов, отряза с хладна безпощадност нагласите на домакините за купон. Пътят от трибуните до пресцентъра минаваше покрай заредената до пръсване зала. Тя си остана празна.

Не беше никак приятно да си французин тази вечер на този стадион.

Обиди към България и българите

Колкото и да се надъхваха едни други, французите по онова време имаха страха на българския футбол. И на българския баскетбол, както се оказа на същия 17 ноември 1993 година - победихме ги и под кошовете в европейска квалификация в Ямбол. Треньор на отбора беше Петко Маринов, а целият град излезе да играе хоро на площада.

В навечерието на сблъсъка на "Парк де Пренс" галантните домакини съвсем забравиха що е френско възпитание. Притеснени и несигурни за това, което ги очаква. С подсилени песимистични нагласи сред изненадващия успех на Израел две седмици по-рано насред Париж. Изнервени от открилия се шанс пред България, французите не се държаха по европейски.

Вестниците се надпреварваха да пишат гадни материали за България. Имаше дори въпроси от рода на: "Къде са тръгнали тези футболисти от бедна страна да играят на световно? Та само преди година-две в България имаше тежка зима, в която магазините бяха празни... И сега отборът на Димитър Пенев спи в луксозния "Трианон Палас" във Версай. Да ги изпратим бързо-бързо в България, там ще им е поне толкова тежко, колкото очакваме да им бъде на "Парк де Пренс".

Цитатът е сборен и по памет, но предава основните настроения във френските медии преди мача. Сякаш някой беше издал заповед - атакувайте българите, съдбата им, държавата им. Така ще ги бием по-лесно на футбол.

Никак не беше приятно да си българин в Париж в дните преди мача.

Николай Кръстев на терена на "Парк де пренс" преди мача Франция - България

Когато освиркват "Мила Родино"

На път за стадиона френските запалянковци, почерпили от наслояваните настроения в дните преди световната квалификация, типично по фенски правеха жестове с ръце към автобуса с българските журналисти. И показваха "тройки" и "петици", с колкото ще си тръгнат националите от "Парк де Пренс".

Силният страх и притеснение от изхода на мача у домакините изби в изненадващо мощното освиркване на "Мила Родино". Пуснат на арената доста тихичко и почти заглушен от дюдюканията от трибуните. За разлика от "Марсилезата", която гръмна като от топ на армията на Наполеон.

Цялостното поведение на френските медии и запалянковци преди мача нямаше как да не предизвика съдбата. И тя им го върна в последния възможен момент по най-болезнения начин.

Колко неприятно преди мача и колко прекрасно след мача беше да си българин.

"Меридиан Мач"

"Меридиан Спринт"

Чартър до Монако? Не, политици в студа!

След великата радост в пресцентъра дойде и време за работа. Химикалка и тефтер, написани на ръка текстове, викане по единствения телефон, предоставен на българските журналисти. От които поне десетина трябваше да предават актуалните си репортажи още същата вечер.

И в един момент из пресцентъра, където основно работеха български колеги, плъзна слух - чартърът за София с журналистите щял да спре в Монако. Това било решението на Валентин Михов, президент на БФС тогава. Вече била поръчана среднощна вечеря за цялата група в Монако, който иска, можело и да поиграе в известното казино. И още от слуха - Михов, известен любител на залаганията, вече променил разписанието за обратния полет.

Разбира се, че това се оказа само слух. Дори и да е имало подобно намерение, то нямаше как да бъде осъществено поне по две причини. Чартърите не са таксита, разписанието им се уточнява много по-рано и промени има при извънредни обстоятелства. А и в Монако, както стана ясно по-късно, шумните руски машини "ТУ 154" не били допускани да кацат по тъмно, защото смущавали съня на гражданите.

Обратният полет беше само с един самолет, който събра младежкия отбор, играл ден по-рано, журналистите и фенове, приближени до БФС. От играчите, спечелили знаменитата победа, на борда се качиха само двама - Златко Янков и Емил Кременлиев. Всички останали футболисти от тима на Димитър Пенев останаха за още ден-два в Париж с половинките си и оттам заминаха из европейските си клубове.

Чисто по български в правителствената пресслужба не бяха разбрали, че отборът, спечелил славната победа в Париж, на практика не се прибира в родината. И в мразовитото софийско утро на 18 ноември 1993 г. на летището с половинки официални обувки тропкаха от студ премиерът Любен Беров и председателят на парламента Александър Йорданов. Не е никак зле - двама висши държавници за двама футболни герои. Равен резултат.

"Здравей, победителю!", тържествено се обърна Беров, явно "добре" посъветван, към колегата Павел Бошнаков от БНТ. "Благодаря! Аз също се чувствам победител, но не играх на терена!", измъкна се от ситуацията Павката...

Ех, колко неприятно беше да си политик на летище София в утрото на 18 ноември 1993 г.

И колко хубаво беше да си български запалянко в дните след великия мач на "Парк де Пренс"!

Р.S. Материалът е римейк на текста, излязъл в брой 13 на списание СПРИНТ през ноември 2017 г.

Официалната програма за мача Франция - България

Независимо от илюзорните шансове за класиране, оптимистът Валентин Михов покани журналисти от всички медии на разноски на съюза да се качат в чартъра за Париж. И се оформи многобройна група от репортери. Много по-малко бяха пратениците на българските медии на квалификациите в Швеция и Тел Авив от същата кампания, които имах щастието също да отразявам.

За някои по-приближени до БФС сега бяха осигурени и нощувките в хотел във Версай. Аз делих стая в малко и скромно хотелче с Георги Атанасов под Айфеловата кула. Всъщност точно Атанасов е колегата, който в пристъп на затъмнение едва не падна през парапета след гола на Костадинов и ако това беше станало можеше да има лоши последици. Аз се разминах само с подуто коляно, явно ударено в някакъв зид, също в момент на "изключване".

Пенев може би е единственият български треньор въобще, понесен на ръце от журналистите. Това се случи на влизане на наставника в залата за пресконференции, когато той спонтанно беше подхванат и вдигнат във въздуха от десетина български репортери.

Имах и друго вълнуващо преживяване. Като пратеник на "Меридиан Спринт" и "Меридиан Мач" (тогава и двата вестника бяха седмичници - излизаха съответно в четвъртък и понеделник) имах привилегията да диктувам последен материала си от пресцентъра. Защото "Меридиан Спринт" излизаше в четвъртък следобед и не бях притискан от тежък график в сряда вечерта. Затова спокойно написах текста, изчаках колегите да диктуват и накрая дойде моят ред. Когато свърших, а беше след 1 часа през нощта, изведнъж се усетих, че в пресцентъра е странно тихо и пусто. Имаше един-двама французи и нито един българин.

Оказа се, че всички родни колеги междувременно са тръгнали с автобуса за летището. А за мен ситуацията беше повече от сложна.

Без резервиран хотел (не бе необходимо), с малко пари и пред перспективата да обикалям цяла нощ из улиците и на следващия ден да търся начин да взимам редовен полет за България (ако въобще имаше такъв). Да напомня - по онова време нямаше и помен от мобилни телефони...

Притеснението продължи десетина минути. На половина път до летището някой все пак забелязал, че ме няма. Обратен завой - върнаха се да ме приберат.

А обстановката и в автобуса, а после и в самолета за София, беше неописуема. Такова нещо не се разказва. То само се изживява.

Източник: Getty images/EPA/БНР

И от екипа на ТОПСПОРТ цъщо се включихме в предизвикателството на БАСЖ.

Читателите ни вече имаха възможността да усетят емоцията на два подобни материала на колеги от медийната ни група.

Припомнете си ги:

"Моят любим спортен момент" с Ангел Домусчиев

Приехме предизвикателството на БАСЖ

"Моят любим спортен момент" с Мария Константинова

Приехме предизвикателството на БАСЖ