Ако искаш да си в историята, трябва сам да я напишеш

Топлата вода няма да бъде открита, ако кажем, че футболът кара хората да се люшкат в настроенията си от един полюс на друг. Особено тези като нас, обитаващи най-южните части на Европа. Един път сме доволни от начина на игра срещу Италия, дали само защото са световни шампиони или 0:0 ни е устройвало всички – от редовия фен до Пламен Марков.
И веднага целокупно започнахме да говорим какви царе сме на тактиката, на хикса. И три дни по-късно с абсолютно същата игра след постигане на абсолютно същия резултат 0:0, само че срещу Грузия, вдигаме олелия до небесата. И започват да се задават някакви апокалиптични въпроси. Нека раздробим получените настроения след въпросния мач и да изведем някакви обобщения.
След срещата в Тбилиси, както казахме, се появиха много не крайни, а направо апокалиптчини мнения. Едните са, че

играчите
толкова
си могат

С подобни мнения е трудно да се съгласи човек. Няма как да е вярно, че заради недоговаряне на премии футболистите не искат да играят с националната фланелка. Разбира се, че историята познава изключения като Йохан Кройф, който отказа да вземе участие на Мондиала в Аржентина през 1978 година тъкмо по този повод. Но истината е, че всеки футболист по света иска да остане в историята на терена с националния герб. За България христоматиен пример е случаят с Илия Груев, който незаслужено бе обвинен, че е вземал допинг. След време, когато го питаха дали пък всяко зло не е за добро, след като нашите отпаднаха безславно още в групите на Монидала през 1998-а, Илийката отговори така: ”Разберете, няма футболист, който да откаже да играе на световно първенство. За нищо на света.” Така че проблемът с мотивацията на това поколение на Митко, Стенли, Марто и компания, дори да е заради премии, остава безпочвена. Защото крайната цел е мондиал. За моженето също тезата леко издиша, защото тримата, които бяха в основата на класирането на отбора на европейското първенство в Португалия през 2004-а, са пак тук и пак под ръководството на същия треньор.
Напротив - колкото по-зрели стават тези футболисти, толкова повече би трябвало да могат.
Остава тезата за бойкота. Ако има такъв, хич не трябва да се безпокоим от него. Примерът е Стилян Петров, чието цупене срещу курназ човек като Стоичков, се оказа буря в чаша вода. Даже

Стенли
свали
ембаргото

си спрямо Ицо в най-неудобния момент – когато Камата не толкова изненадващо напусна националния в посока Селта. Така контрата остана за играча на Астън Вила. В този смисъл евентуалният сегашен бойкот срещу Пламен Марков също може да завърши преждевремнно. Проблемът е обаче, ако на Марков също му писне, а се вижда, че е започнало да му писва, и реши да се откаже от поста на национален селекционер сам. Разбира се, той няма да го направи като Христо. Сигурно ще даде пресконференция и ще обяви в свой стил поне половината от мотивите, заради които напуска. Дали ще са целите или половината, в случая това няма да ни топли в похода към Южна Африка. Въпросът е, че наистина се изчерпват възможностите за евентуален негов заместник. При всички достойнства на Краси Балъков като играч се видя, че и той има какво още да учи като треньор. „Герена” определено в този момент е много по-удобна за Димитър Димитров-Херо, отколкото националния отбор, където той вече беше и като наставник, и като помощник на Стоичков. Мъри също би предпочел да си стои и да разработва бъдещи „оранжеви” стратегии пред неясната и трудна мисия да отидем първо на бараж, а после да гоним световното. В общи линии са изчерпани и възможностите за чужденец. Ако все пак решим да вземем някой, ще е

нож с две
остриета

По-лошият вариант е, докато се напасне с нашата психика, квалификациите да са свършили и да се окаже, че мистър еди кой си идва само да прибере тлъста заплата от „Иван Асен” 26. Другата опция е наистина да стане герой и покрай нашите да се отърка в поредното българско чудо „а ла «Парк де Пренс”. Така или иначе вариантът с чужденеца е по-рискован. Затова френският възпитаник Пламен може да се окаже в ролята на треньора на „петлите” Реймон Доменек - хем да има настроения срещу него, хем пак да го оставят начело на отбора. И двамата си имат своите странности. Нашият Пламен прави от централния защитник Иван Иванов ляв бек, а Доменек от левия бек Ерик Абидал централен защитник. И в двата случая националните отбори, водени от двамата треньори, в момента са „до под крушата”. Нашите са с четири точки зад Ейре които преди директния ни сблъсък през март в Дъблин имат домакински двубой с Грузия. Франция пък заедно с Румъния има по 4 точки и е на цели пет от първите отбори в групата – Сърбия и Литва, които имат по девет. Каква е разликата? Със сигурност французите, които също като нас много обичат да мрънкат, са по-големи оптимисти и си вярват, че „петлите” няма да останат толкова безпомощни в следващите мачове от групата им. И ще се борят докрай не само за бараж, а и за първото място. Въпреки че имат много трудни срещи навън на Сърбия и на Литва. И имат треньор като Доменек, който е, меко казано, странен. За разлика от Пламен, който изглежда земен. Някой може би ще каже, че тъкмо „лудостта” на Доменек ще му придаде смелост и ще помогне на Франция да се класира на Мондиала. А пък „земният”

Пламен може
би няма да
има смелостта

да излезе от какавидата на хиксовете, в която влезе в тези квалификации. През пролетта ще се види дали Пламен, ако разбира се, остане начело на отбора, ще има куража да излезе за победа срещу Ирландия в Дъблин и да затвори присмехулната уста на Трапатони, който ни се подигра за хикса в Тбилиси и ни отписа от битката за второто място след неговата Италия.
В този ред на мисли спорът между Лечков и Бербатов не е първи, няма сигурно да бъде и последен. Мъдрецът от Мировяне Димитър Пенев правилно отсече, че и двамата губят от словесните престрелки. Също и българският футбол. Не е редно преди световна квалификация на сегашния отбор Лечков да връща славни ленти от неговото поколение. Защото той вади крайния период когато нашите стават четвърти в света. Но и въпросните четвърти имаха своите трудни моменти. Единият бе по време на квалификациите след загубата във Виена от Австрия с 1:3 и хикса с Израел 2:2 в София. А другият на самото първенство в Щатите след първия мач с Нигерия 0:3. Тогава тези които не бяха станали още четвърти в света отнесоха безброй критики.
От друга страна Лечков е прав. Тъкмо словесните стрели показа, че онова поколение издържа на всякакъв вид нападки което е част от притежанието на характер. В този смисъл Бербатов не би трябвало да е толкова чувствителен. След като си оценен на повече от 30 милиона паунда трябва да можеш и да търпиш критики. И на следващия мач да покажеш с игра, а не с думи, че Данчо Лечков не е бил прав.
И като стана въпрос за Лечков веднага се сещаме за неговия отбор Сливен. Дори и Пламен Марков да не иска да привика в националния тим племенника на Лече Иван Стоянов е редно поне за домакинските мачове срещу Кипър, Грузия и Черна гора в отбора да се появи Явор Въндев. Защо приемаме факта, че Марчело Липи може да налага футболисти,а Пламен не. Ето Симоне Пепе е от Удинезе. Наложеният вече Антонио Ди Натале също. Колкото и сравненията да са нереални между Серия А и „А група може да направим едно. Ако приемем, че грандовете на Италия са Ювентус, Милан и Интер плюс римските Рома и Лацио тогава Удинезе е нещо като Сливен за нашата елитна група спрямо ЦСКА, Левски, Литекс, Локо(Сф) и Славия. Защо тогава Въндев който вече нееднократно е избиран за футболист на седмицата да не бъде повикан в отбора. Или трябва момчето да премине в някой от грандовете ЦСКА или Левски за да бъде повикано. Другият футболист който може да бъде пробван в някои от домакинските мачове срещу тимове като Грузия и Кипър е Димо Атанасов от Локо(Сф). Или за него също трябва да се изчака да побегне към „сини” или „червени” за да види повиквателна за сериозен мач на националите.
Националният ни отбор предизвиква доста разнопосочни размисли. Тепърва ще се говори сигурно още. Въпросът е за мача в Дъблин наистина национали и треньор да подходят като юмрук. А това дали се „обичат” не е важно. Щом ще даваме пример с „четвъртите в света” и при тях личните взаимоотношения не бяха цветущи. Но когато дойдеше мач на националния нямаше хън – мън и се забравяха всякакви дребнотемия в името на голямото. Това е, ако искат Бербо, Марто Стилян и другите да имат в личните си графи участие на световно първенство трябва да са наясно, че това не зависи нито от премиите, нито от това кой ще им е треньор, а изцяло от тях. Да се хвърлят, и те сами да напишат своята история защото няма кой друг да им я напише.