Коритаров live. Това словосъчетание няма нужда от коментар. Ранобудните българи всяка сутрин са с него по Нова телевизия. В началото на 90-те Георги добива известност като журналист в българския клон на радио Свободна Европа. Коментарите му са винаги остри и интересни. За нашата рубрика с Жоро разговаряме за "червените" му футболни пристрастия в "Текила бар". Той помни много неща, при това в подробности. Повечето му силни емоции са свързани с мачовете на истината между ЦСКА и Левски. Има и други любопитни моменти. Но нека дадем думата на Коритаров...

"Първият спомен от футболен мач, който имам, е когато с баща ми и майка ми гледахме Локомотив (София) и Тракия (Пловдив). Срещата завърши 1:1 и се състоя на стадион "Васил Левски", който беше почти пълен с близо 60 000 зрители. Тогава си спомням, че татко ми обясняваше какво е гол, корнер, тъч. Какво правят тримата рефери. Въобще в движение ми бяха обяснени правилата на най-великата игра. Въпреки че и до ден днешен разбирането за футбола не е само да го знаеш като правила, а и като емоции. Баща ми ме направи цесекар. Първата победа на ЦСКА, която ми се е запечатала ярко, е когато бихме Марица (Пд) през есента на 1970 г. с 4:1. Със сигурност заради един виртуозен гол на Митата Якимов под гредата. 

По онова време имах особено отношение към Гунди. След като ни беше вкарал три гола за 7:2, в детските ми очи изглеждаше като страшилище. От друга страна, се възхищавах от футболните му качества. Имах мечта да играя срещу него в някое махленско мачле и да го победя. Както и да се запозная лично, за да преодолея страха си от него. Когато загинаха заедно с Котков през 1971 г., бях толкова потресен, че следвах цялата траурна процесия и бях на погребението. За мен той ще си остане много голям футболист.

Спомням си друго нещо. С едно приятелче от махалата, също цесекар, спорехме много на най-различни теми. И след великата победа с 2:1 на 24 март 1973 г. над Левски с гол на Жеков от центъра в последната минута станахме много близки. Еуфорията от невероятната развръзка, след като Панов бе изравнил в 88-ата минута, като че ли ни сплоти завинаги. Споменът от тази победа ни беше като съзаклятие. Имам един случай от училище, свързан с мач на ЦСКА срещу Динамо (Киев) през октомври 1974 година.

Учех в 35-а гимназия с преподаване на руски език. И имахме час по химия. Учителката ни, Ала Василевна, каза - който реши задачата, може да си ходи. И аз в бързината написах направо отговора, без да описвам решението. Бях я написал в една тетрадка по всичко. А преподавателката взе да се закача с мен и ми казва: "Я, толкова си бърз и припрян. Как стигна до това решение. Нищо не си написал" и взе да прелиства тетрадката. Спря се на едно място, където пишеше "Как жарит рибу" (Как се пържи риба).

Учителката каза - "Ученици, тук откриваме една рецепта". И взе да я чете на глас. Така хем бях подложен на майтап пред целия клас, който ми се смееше, хем закъснях за мача. За капак паднахме от динамовци с 0:1 след гол на Олег Блохин.

Голяма драма преживях през есента на 1976 г., когато Левски обърна резултата за първи път от 2:0 за нас до 3:2 за тях. Приех трагично развръзката, защото 6 години преди това Перу победи България по подобен начин. Мислех, че на ЦСКА това никога не може да се случи. И асоциацията с онзи кошмарен мач бе болезнена. Три дни ходих по улиците като замаян, потиснат и сякаш светът е рухнал.

В този смисъл се сещам за загубата от Левски с 1:7. Бях на мача заедно с колегата от радио Свободна Европа Красимир Лаков, който е голям левскар. Не е за вярване, но след разгрома, вместо да ми се подиграва, Краси взе да ме успокоява. Казваше ми "виж какво, това е само една игра. Не вземай на сериозно резултата". Цяла вечер не ме остави, докато не се успокоих. Колко бях спокоен, аз си знам.

Имам и един смешен случай от последния мач с Левски, когато ни биха с 1:0. Получих места за мен и големия ми син в сектор "А" близо до "Б". Бях обграден от левскари. Познаха ме и им стана интересно да спорят с мен. Когато поисках да си тръгнем по-рано, един полицай ни отпрати да излезем през сектор "Б", където е гнездото на "сините" ултраси. Там също ме разпознаха. Обедини ни обаче това, че някои от тях също искаха да си тръгват и вратите не бяха отворени. Когато там се появи Павел Панов и се поздравихме, след това ние си вървяхме към вкъщи в невероятна гледка - двама "червени" запалянковци, ескортирани от "сини" фенове.