В неделя с гордост съобщих на приятелите си във Фейсбук, че вече съм горд притежател на новата книга на Фил Джексън „Eleven Rings” – историята на единайсетте шампионски титли на легендарния треньор, спечелени с „Чикаго Булс” и „Лос Анджелис Лейкърс”. Това едва ли има много общо с българския баскетбол, но не е никак лошо за заглавие, особено след победата на Лукойл над Левски във финалната серия на Националната баскетболна лига.

Вече много пъти стана дума за това, че имахме най-интересното първенство от години насам, в което лилипутите дръзнаха да скочат на Гъливер и ще бъде много хубаво това да се превърне в непрекъснат процес, защото от него ще спечелят всички – ръководители, треньори, играчи, запалянковци, специалисти и журналисти.

Шампионатът завърши – Кралят остана на трона и това не е изненада. Лукойл-Академик е проект създаден, за да печели, разполага с финанси, добра организация и възможността да прави добра селекция. Причината за това е, че неточно назоваваните „Студенти” имат цели, които надскачат рамките на вътрешното първенство и са единственият ни отбор, който дръзва да се мери със силните в Европа. Точно тази амбиция доведе и до историческата серия, защото в отбора има играчи, натрупали опит в битки с по-класни съперници, които дават самочувствие и увереност. Те си личаха по време на първенството и особено по време на плейофите, когато тимът на Сашо Везенков беше подложен на най-сериозните вътрешни изпитания, откакто беше възроден в началото на новия век.

Полуфиналите и финалът бяха украшение, от което всички имахме нужда, но сега е време за анализи и аз няма да ви спестя пристрастното си мнение. Пристрастно, защото, във всичко, което прави човек, трябва да влага страст, да живее с него, а аз живея и дишам с баскетбола от есента на 1979 година, когато за първи път прекрачих прага на залата на стадион „Раковски”.

Всеки, които има понятие от баскетбол и само погледне отстрани Лукойл и Левски по време на загрявката, може да види, че разликите са в полза на Академик. По-атлетични играчи, повече мускулна маса, повече класа – това не подлежи на съмнение и точно заради него процесът на плейофите е събитие, което заслужава специално внимание. Внимание, защото в този процес другите отбори за първи път не играха като обречени – Рилски спортист и Левски показаха сърце, показаха класа и амбиция и се бориха до край, до последните секунди на петите мачове, но победителят отново е същият (не споменавам Балкан, защото те не играха с Лукойл, въпреки че ги победиха два пъти в редовния сезон).

Много хора сигурно съжаляват за това, но когато извадиш молива и теглиш сметката – виждаш, че изходът е логичен. Логичен, защото на 36 години Тодор Стойков продължава да не брои противниците за живи и амбицията му се предава на съотборниците, защото Веселин Веселинов ни показва смисъла от американското баскетболно образование и се превърна в ключовия играч във финала, а Брендън Хийт, Божо Аврамов, Боян Попович и Деръл Уоткинс избухваха точно когато трябва и даваха разликата. Разлика, която още съществува, но вече е в значително по-малки размери от предишните години, в които всички се бореха за сребърните медали, защото нямаха никакви шансове на финала.

С риск да се повторя – точно това беше важното в това първенство, което без уговорки беше най-интересното у нас, по-интересно дори от футболното, защото тук няма уговорки и уредени мачове. Сега към финала – на първо място той имаше страхотен емоционален заряд, защото въпреки не особено убедителната игра в серията срещу Балкан хората в Левски си повярваха и знаеха, че могат да спечелят, а съперниците им бяха поставени в положение, в което никога досега не са изпадали.

Левски се бори с всички възможни средства, получи позабравена, но ценна подкрепа от публиката и играчите знаеха, че не са обречени. Първият мач им даде криле, вторият беше изпуснат с груба грешка в защита секунди преди края. В третия не се получи нищо и разликата се видя от убедителната победа с 15 точки за Лукойл, а в четвъртия, въпреки слабата игра, многото грешки и ужасния процент стрелба, особено през първото полувреме, се видя, че тези момчета имат сърца и топки и успяха да го спечелят. Да го спечелят независимо от факта, че водиха в резултата общо само минута и половина през целия мач.

Така дойде петата битка в Правец. Много повече битка отколкото мач – битка на психика, на емоции, на физика. Спечели я отборът, който вярваше повече, колкото и клиширано да звучи това, отборът, който макар и с арогантно поведение, казваше – не, няма да ти дам да го направиш в хола ми! И в този мач „сините” почти не успяха да поведат, но отново се бориха докрай. Опитаха всичко и накрая отново направиха грешки в защита. Това е факт, който няма как да бъде отречен, но не е всичко в тази серия и сега започва трудното за мен, защото каквото и да напиша, ще бъда обвинен в пристрастие, левскарщина и какви ли не други грехове.

Сашо Везенков беше изключително щастлив след края, благодари на всички – на помощниците си, на играчите, на президента и веднага обяви, че това е края на първия и последен негов опит да бъде треньор, но и сбъдната мечта. На другия полюс беше Тити – той дойде, честити на съперника и след това прехвърли топката на журналистите. Не знам защо отказа да говори, със сигурност му е много тежко, но не беше съвсем честно да прехвърли цялата отговорност на журналистите, още повече, че някои от тях дори нямат капацитета да я поемат. Това, което се криеше зад думите му е ясно – обвинение срещу съдииството! Нещо, за което си говорим отдавна и което е сериозен проблем пред баскетбола ни.

В цялата история на баскетбола ни само трима българи успяха да попаднат в залата на славата на международната федерация и двама от тях са съдии – Ареник Арабаджан и инж. Валентин Лазаров (третата е легендарната Ваня Войнова). Освен тях винаги сме имали силни съдии – Ангел Иванов – Бебо, Ангел Лабов, Камен Тошев, Стефко Станев, Георги Вълчев са само няколко от имената и няма да изброявам други, за да не обидя или пропусна някого. Те също не бяха безгрешни, но винаги са успявали да респектират и да контролират събитията на терена и всички ги уважаваха. Какво става сега? От серията беше изваден може би най-добрият ни съдия в момента – Владимир Цеков, нямаше го и Марин Механджиев, Младен Марков присъства в серията, но се контузи и не можеше да свири в петия мач и за него останаха Мирослав Томов, Борислав Пелтеков и Иван Маринов, които не издържаха на напрежението.

Много ми е трудно сега да давам персонални оценки, но мисля, че основната вина за това, че върху финала има сянка, е на цялата съдииска колегия, на първо място на ръководството й и след това на всички останали – водени от Мирослав Томов. Спорните отсъждания в четвъртия и петия мач са много, има и в двете посоки, което може да бъде отдадено на напрежението и голямата отговорност, но е безспорно, че повечето грешки бяха в ущърб на Левски. Това не е начало на нова тенденция – много пъти сме виждали как в Правец арбитрите ни се преобразяват и решават, че е по-добре да се наведат на домакините, без никой да иска това от тях, но този път нещата стигнаха върха си.

От поведението на реферите мощно се оплакаха и от Рилски спортист, а за проблемите в съдииството се говори от години, но решение няма. Да, влязоха много млади момчета, които се учат в движение и трябва да поемат отговорност, каквато едва ли са очаквали, но ако искат да станат големи трябва да го правят във всеки един мач, ако искат някой ден да имат авторитет. Критериите трябва да са еднакви за всички, а работата на терена незабележима. За съжаление не виждаме такива неща, но затова са виновни не само съдииските началници, а и треньорите, защото точно след един много спорен мач в Правец, в който се решаваше първото място в редовния сезон и в който Сашо и Тити висяха върху съдиите през цялото време заради глупостите, които правеха на терена, последваха куртоазни изказвания и от двамата: „браво на момчетата, те издържаха напрежението и т.н.” и точно тогава доста от разбиращите баскетбола журналисти решиха, че няма да се занимават с пазителите на правилата, защото думите им увисват във въздуха... Няма да философствам повече, няма да искам справедливост и в никакъв случай няма да отнема радостта на новите ни стари шампиони, защото те я изстрадаха и заслужиха и казвам това без лицемерие и не защото държа на приятелствата си в двата лагера и не искам да засягам никого. Просто след една безсънна нощ за пореден път разбрах, че утрото е по-мъдро от вечерта и затова не използвам изрази от рода на „съдииски произвол”, „безобразия”, „комични решения”, „навеждане”, „реверанс към домакините”, които биха стояли добре в този материал...

Надявам се, че не съм Ви бил досаден и благодаря на всички, че стигнаха до края на това дълго четиво. Благодаря и на Левски, за това, че се бориха, имаха характер и бяха толкова близо, но след тъгата от загубата и там трябва да преразгледат приоритетите си и да насочят амбициите си по-високо, за да може това прекрасно първенство да бъде начало на една позитивна тенденция, а не само проблясък! А, да не забравя – прочетете „Единайсетте пръстена” на Фил Джексън, те не са спечелени в поредни години, но е добре да разберете какви стойности се крият зад тях!