Калоян Махлянов: Набих един сумист, тормозеше ме

Със състезателя по сумо Калоян Махлянов-Котоошу разговаря Георги Милков.

- Като човек, който за първи път е в Япония, ще те попитам: ти, като пристигна тук, чувстваше ли се загубен във времето и пространството?
- Абсолютно. Нито език знаех, нито нищо. Беше ми много трудно. Турнирите бяха три пъти в Токио, три пъти в провинцията - Осака, Нагоя и Фукуока. И като дойдеш тук, няма какво да правиш. Виж, че само планини има. Нищо друго. Няма къде да ходиш, направо се побъркваш. Ни телевизия можеш да гледаш, ни да си приказваш с тях. Убийствено е.

- И какво прави през цялото това време?
- Тренирах и учих. Учих език. Но и ученето беше трудно, защото нямаш собствено време. Виж сега този прислужник, дето седи до мен и чака само да му кажа нещо.
- Този ли е твоят прислужник?
- Този и още двама. Трима прислужници имам.
- Това ми изглежда много хубаво.
- Хубаво е за мен, да. Но за него не е хубаво.
- Каква е идеята на това да си прислужник на някого?
- Той сега трябва да гледа какво правя, как мисля, как действам и да се учи от мен. Наблюдава всичко. Какви са отношенията ми с хората и т.н. И се учи от мен.

- Ти научи ли нещо от човека, на когото беше прислужник?
- Аз не знаех език и не разбирах нищо. Перях му прането, търках му гърба. Прислужвах просто - донеси ми туй, донеси ми онуй. Много кофти ми беше.
- Докато те чаках, гледах шефа на школата и тези, които стоят прави край него и гледат само дали нещо няма да поиска. Сякаш нищо друго наоколо не ги интересува освен този човек и неговите желания и комфорт.

- Тук йерархията е преди всичко. Колкото по-нагоре си в йерархията, толкова по-лесен е животът ти. Идеята е много проста - ако не искаш да работиш и да слугуваш, ставай силен и побеждавай! Това е много проста схема, но е голям стимул. Ако не искаш ти да слугуваш, стани силен и на теб ще ти прислужват. Но не всеки може да се издигне.
- Това стриктно спазване на йерархията явно е в японската култура и философия. Защото ги гледам навсякъде с какво уважение се отнасят към по-възрастните, по-опитните и по-високопоставените. И това не е само в сумото, а навсякъде. Има го в обществото им. Но ми е интересно, ти, като дойде от България, където не признаваме никакви авторитети и възрасти, как успя да превъзмогнеш това?
- Аз влязох на 19 г. А тук системата е такава: който е влязъл преди теб - старши ти е до края.
- Като в казармата?
- Да, но те тук влизат в сумото на 15 години. И този, 15-годишният ми е на мен старши, а аз съм на 19. Той е де факто дете и идва да ми приказва глупости. Това ми беше много трудно в началото. Имах и проблеми малко, защото наистина не можех да издържам.
- Какви проблеми?
- То не е много за писане... Набих един тука и затова.
- И какво стана?
- Извиних му се. Иначе щяха да ме изгонят. Но след като го набих този, повече никой не ме е тормозил. Никой нищо не ми е казал накриво.
- А защо го би, нещо те издразни ли?
- Удари ме отзад. Без нищо да съм направил.
- И ти се обърна и...
- Два пъти като го ударих, и той взе да повръща. Какво да го биеш? Той никога не се е бил истински.
- Всеки българин би те разбрал за боя. Но явно е трябвало да се пренастройваш много, тотално да се откъснеш от действителността и разбиранията в България.
- Да, прекъсваш всичко. Тотално изтриваш каквото е било преди и почваш да мислиш по техния начин. А единственият начин беше да стана по-силен. И си казах: сега ще почна яко да тренирам и ще им е.. мамата на всички. И този ден да мине, и този ден да мине... Всеки ден - по-силен. Да премина в тази дивизия, после в следващата. И така едно и също. Не знаеш кой ден е - понеделник ли е, петък ли е. Не знаеш какво става навън въобще, губиш представа за всичко. Сега, като ти го разказвам, все едно е минало на един дъх, но не беше така.
- Тук ли се случваше всичко? На тези дюшеци ли спите?
- Аз сега имам самостоятелна стая на втория етаж. Но иначе всички заедно тук един до друг спят на това място.
- Значи животът на един сумо борец преминава на това неголямо място? Оттук, където сме седнали, виждам и кухнята, и баните, мястото за тренировки и спалното.
- Да, ето тук е всичко. Тук спиш, тук тренираш, тук ядеш, тук всичко.
- И за да избягаш от това, за да имаш някакъв поне малък комфорт и заплата, трябва да побеждаваш. Явно тази философия при теб е дала резултат.
- Така е, но аз не съм дошъл в Япония да седя. Защото има някои са дошли в сумото само да седят. Да имат прическата и да са сумисти. Аз съм дошъл тука с този спорт да си изкарвам парите. И затова в главата ми беше само това: всеки един ден да ставам по-добър и да се изкачвам нагоре.
- А казваш, че има хора, които просто харесват прическите на сумистите и затова искат да са тук?
- Да, има най-различни. Има такива, дето са родени на някой по-далечен остров и само там са живели цял живот. И идват тук за разнообразие. Най-различни хора има, различни възгледи, не можеш да ги разбереш.

- Ти кога започна да ги разбираш японците всъщност, ако въобще си започнал?
- Преди четири години. Но има и друго. Треньорът като каже на черното бяло, значи е бяло. Ти виждаш, че не е така, но не можеш да кажеш: не е бяло, черно е! Не можеш да му се противопоставиш. Защо? Няма защо! Така е от хиляди години и това е! Няма обяснение.
- Тоест това не е спорт за новатори?
- Това въобще не е само спорт. То е... не мога да ти обясня точно.
- Вероятно има философия, стоицизъм, трениране не само на тялото, но и на духа...
- Да, има го всичко това. Има философия, има история. И йерархията! Да не забравяме. Спазването на йерархията е най-важното нещо в сумото.

- С какво друго трябва да се съобрзяваш освен с йерархията? Предполагам, че има код за дрехите, за поведението навън.
- Навън като си, трябва да ходиш само с кимоно. Не може както ти си искаш, това е официалното облекло и трябва да се спазва.
- И с джапанки?
- Джапанки, да. Макар че тази дума много побългарено звучи и хората си мислят, че сме като на плаж или на баня през цялото време. Те са нещо както при нас сандалите, макар че е трудно за обяснение.

- Всъщност в българския език, макар да не си даваме сметка, думата джапанка е свързана точно с Япония. Джапан - Япония - джапан-ка.
- Да, да, интересно. Това не съм го знаел.
- И какво друго нямаш право?
- Нямаш право да шофираш.
- Това пък защо?
- Ако случайно направиш катастрофа, макар и лека, веднага ще те познаят. После по вестниците, скандали и така. Пазят се хората.
- А ти сигурно обичаш да караш кола?
- Много, но сега се возя. Само с шофьор. Или жена ми ме кара.

- Като каза за жена ти, да те питам колко време прекарваш при нея вкъщи?
- Половината от времето. Половин година.
- Не е зле. Сега обаче си във Фукуока, а тя живее в Токио.
- В Токио е, да. Но когато ме няма, тя живее при родителите си, които й помагат с детето.
- Кирил?
- Да, да е жив и здрав, вече е на годинка. Веселба голяма. К'вото докопа - и хвърля.

- Явно се е метнал на баща си. Ще го правиш ли и него сумист?
- Не знам. То насила не става.
- Като си вкъщи, не ти ли е странно след порядките в школата?
- Не, играя си с малкия, много ми е хубаво.
- А после, като трябва да се върнеш все едно в казармата, не ти ли е гадно?
- Не, в мен има нещо като копче. Превключвам веднага. Така и като пътувам за България. Като се кача на самолета, още по пътя го включвам. Ти откъде летя?
- През Виена, защо?
- През Виена пак добре, аз често летя през Москва. И още като сляза на летището в Москва, превключвам копчето и съм готов за България. По начина, по който живееш тук - там не може. Ще те направят на нищо.

- Тук трябва да се съобразяваш с много неща, докато ние в България не обичаме много да се съобразяваме. Не е ли по-хубаво да живееш като у нас без много ограничения?
- Хубаво е да има правила. Но до една степен. Защото, ако на един човек не му дадеш малко свобода, той ще се побърка. Затова и тук никога не казват не. Пускат те ти да си решиш.
- В сумото ли или в Япония по принцип?
- В Япония по принцип. Никога не казват не. Ти си решаваш, но трябва да поемеш отговорност.

- На парадния вход на българското посолство в Токио освен знамената на България и Япония има и един твой макет в цял ръст. Виждал ли си го?
- Да, виждал съм го.
- Кога си даде сметка, че си се превърнал в символ на българо-японските отношения?
- Когато станах озеки.
- Когато взе купата на императора ли?
- Още преди това. Когато се заговори за влизането на България в ЕС. Барозу дойде... Станах посланик на добра воля.
- И как е да си символ?
- По някой път тежи. Защото имаш отговорности. Хората очакват да бъдеш такъв, какъвто те си представят.

- В България кога си ходи за последно?
- Миналата година лятото за малко. То няма време за нищо. Нашите ли да видя, приятелите ли...
- Като каза приятели, следиш ли какво става с Петър Стоянов-Вожда? На последното съдебно заседание беше прочетено едно писмо от теб.
- Да, написах какъв човек е, какво е направил за сумото и за мен. Написах това, което съм видял аз. Тука има едно друго момче - Даниел.
- Аояма? Вожда ли го изпрати в Япония и него?
- Да, Аояма. Той го изпрати. Грижеше се за федерацията, водеше момчетата на лагери, започнаха нещата да се развиват полека-лека в сумото. Сега вече нищо не става. Всичко замира. Няма вече сумо в България. Аз делото иначе не го следя и по принцип не следя новините в България. От десет години съм тук и съм се откъснал малко.

- Е, все пак чест ти прави, че си написал това писмо, за да защитиш приятел.
- Аз не мога да кажа на черното бяло. Казах това, което е - истината. Ако не беше този човек, в България нямаше да има сумо. Ако не беше той - аз нямаше да съм тук, Даниел нямаше да е тук. Нямаше да имаме медали на европейски шампионати. Нещата тръгнаха да се развиват и изведнъж това се случи. И аз не знам...
- Аояма как го преценяваш?
- Има хъс момчето. Това е най-важното. Той за 3 г. се изкачи в дивизия комосуби, но се контузи на предния турнир. Извади си четири пръста и не можеше да стъпва на крака си. Но изкара до края, евала.
- Какво значи Аояма?
- Синя планина.
- Защо така са го кръстили, той не е от най-огромните?
- В нашата школа всички имена започват с Кото. При тях с Ао, което значи синьо. И треньорът му го питал: какво искаш да бъдеш - планина или река? Синя планина или синя река ще си? И той избрал планина.
- А теб навремето питаха ли те какво да си?
- Не, щото идвах от Европа и направо ме кръстиха. Ошу значи Европа.
- Е, ти си го харесваш, предполагам.
- Харесваш - не харесваш, никой не те пита.
- Вече си по-известен като Котоошу, отколкото с родното си име. Ако решиш да останеш тук, трябва ли да си смениш и фамилията?
- Фамилията не е проблем. Друг ми е проблемът. Ако искам да стана треньор, само японци могат да стават треньори във федерацията. И това е много трудно решение.
- Защо да е трудно?
- Трябва да се откажа от българско гражданство.

- И смяташ, че ако се откажеш от българския паспорт, ще разочароваш много хора?
- Лошото е, че японците не дават право на друго гражданство и трябва да се откажа от българското. Това е единственото условие, за да стана треньор. А пък толкова неща научих, искам да бъда полезен и в бъдеще, да помагам и на други момчета. Не само японци, и от България, ако дойдат нови момчета.
- Имаш ли друг вариант? Това да станеш треньор е нормалният ти път на развитие.
- В България, ако се върна, нищо не мога да направя. Какво да правя?
- Колко още можеш да се състезаваш с това контузено коляно?
- Колкото по-дълго изкарам, толкова по-добре.

- В България вече се заговори, че ще се отказваш от сумото.
- А, те бяха написали, че вече съм се отказал. И защо? Защото грузинеца в предния турнир го заболя коляното и се отказал. И неговото име започва с Ко, и той е европеец, и айде готово свободното съчинение. Котоошу се отказал. Така излезе по вестниците.
- Говориш за септемврийския турнир?
- Да, тогава така излезе. А аз не съм се отказвал. Майка ми се обади тогава. Отказа ли се, вика. Викам: От какво да съм се отказал? От сумото, казва. А аз тъкмо бях отишъл на лекар да ми наместват рамото. Викам, не съм се отказал от нищо, но чакай да ми наместят рамото. Глупости приказват. Как ще се откажа?! Викам на майка ми: Въобще не вярвай! Истина - 0%.

- Ще си призная, че и аз четох тази статия и дойдох тук с идеята, че си се отказал от сумото.
- Глупости, нищо подобно няма!
- Значи ще се бориш, докато можеш?
- Точно така. Колкото - толкова. Ставам скоро на 30 г. Не знам, може още две-три години да издържа. Не знам, ще видим.
- И после какво - ставаш треньор?
- Така ми се иска. Ще ми се да споделя с друг всичко това, което научих. И пак казвам, надявам се момчета от България да дойдат. Все пак има перспектива.

- Ако станеш треньор, на тази школа ли ще е?
- Не, те треньорските права са разпределени. Треньорите във федерацията са 104 и не може да бъдат повече. Трябва някой да стане на 65 г. и да се откаже и тогава да ти преотстъпи треньорските права на теб. Има комисия, която решава, и вече както се уговориш с него, защото нищо не е безплатно.
- Колко струват тези права?
- Навремето бяха 1,8 млн. долара. После станаха едни скандали и от година никой не е продавал, никой не е купувал и не се знае тарифата. Тия, дето искат да продават, искат скъпо да продават, а другите пък искат евтино да купуват. Някой трябва да направи първата стъпка и да се види цената.
- Дано да паднат цените до 2-3 години, когато ти ще си купуваш права.
- Сега до половин година трябва да се реши.
- Ако скоро се отвори такова треньорско място, ще атакуваш ли веднага?
- Още не мога, защото трябва да се откажа от българско гражданство и да си сменя паспорта.
- Това, предполагам, е процедура, която бързо може да се уреди.
- Това не е най-големият проблем. След като купиш треньорските права, трябва да теглиш заем от банката за школа, да търсиш млади момчета, които искат да тренират в твоята школа. За да стане голяма школата, за да си върнеш парите, има доста работа. Пък трябва да вършиш всичко сам.
- Тоест отказването от български паспорт не ти е най-големият проблем? Ти реално трябва да започнеш свой бизнес в Япония, което вече е трудно.
- Да, реално започваш собствен бизнес. Иначе можеш да станеш и помощник-треньор в някоя школа. Това са вече варианти. Още не се знае.

- Но и за помощник-треньор пак трябва да се откажеш от българския паспорт?
- Да. Само дето не теглиш кредит за собствена школа. Това е важен избор, който също трябва да направя.
- И кога ще вземеш това решение?
- С течение на времето, според обстоятелствата. Трябват ми пет-шест момчета, които да дойдат при мен и да се види оттам нататък. Както се получи. Няма 100% гаранция в тази работа.
- Нещата ще се наместят вероятно, виж, коляното ти може да не се намести.
- Да, коляното няма да се намести. Трябва да се оперирам, да отслабна и ще съм ток!
- Но това значи да не се бориш?
- Да, точно. 6 месеца ми трябват, ако искам да се оправя. Да ми вземат връзки от таза и да ги сложат на коляното.
- Е, 6 месеца не са чак толкова много време, ако става дума за здравето ти.
- Ако не се боря 6 месеца, ще отпадна веднага. И още толкова за възстановяване - една година. При това положение ще трябва да се откажа от сумото.
- А когато спреш да се бориш, ще се оперираш ли?
- Трябва да отслабна и да видя как са нещата и да реша. То от само себе си няма да се оправи.
- Защо се беше ядосал на японската преса, че те бяха нарекли Дейвид Бекъм на сумото?
- По принцип не искам да ме сравняват с някого. Нито някого да сравняват с мен. Аз съм си аз. Те иначе го казаха в смисъл, че съм бил хубав.
- Още ли имаш много фенки?
- След като се ожених, понамаляха. Защото все пак разбити мечти, нали. Но се преживява.

- Жената слуша ли те? Или ти я слушаш? Някой ми беше казал, че на японски мъж под чехъл се казва "кака денка". Знаеш ли я тази дума?
- Не я знам. Да ти изглеждам на мъж под чехъл?
- Не, явно и затова не я знаеш. Как си обясняваш това, че толкова те харесват японките?
- Те младите поколения японци са малко странни. Мъжете не са и мъже. Как да ти кажа? Травестити. Не знам дали ти направи впечатление?

- Докато се разхождах по тази модната улица в Токио - "Омоте сандо", видях бая мъже с фигурални чорапогащници и лакирани в черно нокти.
- Ооо, там са най-различни. Едни гримирани, едни такива странни. Не знам защо така. Още като малки в училище в час по физическо възпитание се хващат за ръце да бягат заедно. Заедно да пресекат финала. Как заедно, бе?

- Това е сигурно проявление на чувството им за общност, за солидарност?
- Може, но това на мен ми се струва ненормално. Как така заедно на финала? Другият проблем е, че старото поколение, родителите на тези деца много са се трудили, много са се старали. Тези сега всичко наготово ползват. Те станали на по 25 години и нищо не могат да правят. Ни наляво, ни надясно. Само електронни игри и нищо. Родителите вече си дават сметка, че нещо са сбъркали с това ново поколение, но вече е късно. Трябва да има някакво съревнование според мен. Станал голям човек, никой не му е бил един шамар в живота. Нито той е бил шамар на някого. К'ъв мъж си ти, бе? По цял ден играе игрички. Вместо да гони мацките. Затова тук жените са станали по-напористи. Защото мъжете не отиват при тях, а си играят на електронни игри. Те не могат да приемат действителността. Не знаят кое е истинско, кое игра. Тука имаме едно момче, майка му и баща му го докараха. Защото не можели по цял ден да го изкарат от стаята. Доведоха го и го оставиха в школата по сумо. Да стане човек!