Броени дни преди конгреса за избор на нов президент и изпълнителен комитет на Българския футболен съюз обществото не изглежда особено заинтересовано от това кой ще оглави най-важната спортна институция у нас. Дотам я докараха някои от Четвъртите в света (нямаме право да генерализираме, защото доста от героите не си изцапаха ръцете с процесите от 2005 година насам). Футболът в България носи негативна конотация и ще трябва да мине доста време, за да започнат отново да говорят с уважение за него. Какви са първите асоциации, които излизат, когато се повдигне темата? Ниско качество, сервилно съдийство, слаб национален отбор. И от всичко това следват празни трибуни. Драгият зрител слага ясна диагноза на заболяването и всякакви убеждавания за това в колко добра посока вървят нещата, са приказки за наивници. Мениджмънтът на този продукт, който навсякъде по света (или поне в по-цивилизованата му част) носи сериозни пари, тук е на полупрофесионално ниво. И това си е чист евфемизъм. Такъв е резултатът от продължителното царуване на Борислав Михайлов и хората около него.
На 15 март българският футбол трябва да тръгне в категорично нова посока. Последните над 18 години показаха как не се прави. Ясно и категорично. И тук всякакви обяснения и носене на вода от 9 дерета са напълно излишни. Видими резултати, както звучеше слоганът на една партия преди едни избори. Като стана дума за политика, тя отново ще е с голям принос за това кой ще вземе властта в БФС. Местните структури ще са от огромно значение. Така, както е и в другите избори. Политическата подкрепа ще бъде решаваща за крайния резултат. Така, както е било винаги. Нека не забравяме, че дълги години политическа фигура бе важна част от Изпълкома. Ако някой си мисли, че без помощ отвисоко, само с чисти лозунги за прогрес и възвръщане на старата слава може да се спечелят избори, може би още не е осъзнал спецификата на географските ширини.
Самият вот на 15 март ще покаже каква ще бъде посоката на вятъра. И ще го направи по-добре от легендарния и много уважаван от мен Минчо Празников. От 2005 година насам се нагледахме на всякакви изродщини, особено по конгреси. Унижението на Любослав Пенев, който дори не бе допуснат в залата, макар да бе основният опонент на Михайлов, неосъществилият се балотаж с Димитър Бербатов... Тези събития бяха лакмусът за това какво предстои. И за съжаление, нещата следваха своята посока. Стремглаво надолу. Сега е момент за отлепване на ютията. За повече е по-добре да не мечтаем. Свикнахме на лошото, а с хубавото още по-бързо можем да свикнем. И се надявам новият президент, независимо как се казва, да гледа внимателно какво са правили тези преди него. И да постъпи като мъдреците - да покаже, че се е учил от чуждите грешки. Да не обяснява като туроператор как за националния отбор са осигурени най-добрите хотели, чартъри и баклави. Да не тропа застрашително през прозореца на джипа, когато журналист иска да му зададе неудобен въпрос (те и не останаха много такива). Да не превръща БФС във фамилно дружество. Да има смелостта да отдели първенството към професионална лига. Да търси грешките в себе си и да не поддържа култ към личността си. И да не забрави да си тръгне, когато му дойде времето. И дано не стигнем дотам да си спомняме с умиление за годините на управление на Борислав Михайлов. Тогава вече ще е страшно.
