В Торонто съм от 3 години, но има две неща, които още не съм видял. Едно от тях е Ниагарският водопад, на които евентуално ще отида. На първо време има нещо, което силно искам и се нуждая да видя - Торонто да спечели МЛС. Бяхме много близо да го направим миналата година, но "много близо" не е достатъчно. Като "да отидеш в Рим и да не видиш Папата", казваме, ние, италианците в такива случаи.
Не искам да сравнявам трофея от МЛС с посещение във Ватикана, но... Така де, не дойдох чак в Торонто, за да не стана шампион. Това е!
Спомням си първото игрище, на което играх в Торино като дете. Нямаше трева, само линии, очертани с тебешир, които при вдигането на повече прах изчезваха. Беше такова игрище, че имаш чувството, че ако паднеш, шансът да си счупиш нещо, е много голям. Но пък беше всичко, което имахме. Нямаше кино, нямаше молове. Нищо! Можеш да играеш футбол, или... да играеш футбол. На това ужасно игрище.
С изключение, че първоначално не играех футбол. Не бях като останалите италиански деца, които мечтаят да станат част от Серия "А". Дори не гледах толкова много мачове по телевизията. Мотаех се главно около майка ми, която работеше в малък бар, собственост на чичо ми. Зад него имаше игрище. Минавах постоянно покрай него с приятели и понякога гледах как момчетата играят в някакъв местен отбор.
Един ден въпросният тим имаше мач. В състава бяха по 7 човека, но се получи така, че единият от играчите им липсваше. Бях на 6 или 7 години, а момчетата малко по-големи. Вероятно са били отчаяни, тъй като бях единственият, който ги гледаше, и затова ме викнаха да играя с тях. Знаех, че ще е различно. Да играя футбол... ме направи щастлив. Освен, че беше забавно, ми помогна да намеря нови приятели. Затова, когато се прибрах у дома, казах на баща ми, че искам да продължа да играя.
На следващия ден се върнах. На по-следващия също... Започнах в средата на терена, харесваше ми да правя асистенции, но изведнъж осъзнах, че единственото нещо, което харесвам повече, е вкарването на гол. За мен, те бяха най-важни, защото са начинът да печелиш.
Училището остана на заден план. Прекарвах цялото си време в тренировки Сан Джордо Адзури, така се наричаше отборът. Играех футбол навсякъде - на игрището, на парковете в града, дори в апартаменти ни с по-малкия ми брат Джузепе, макар че мястото, където живеехме беше малко. С една спалня за майка и татко, и хол, в който спяхме аз и Джузепе. Блъскахме по стените. Подлудявахме майка ми с този футбол.
Източник: GettyImages
Нямахме много пари. Живеехме само на 15 мили (б.а. - малко над 24 километра) от стадион "Деле Алпи", но никога не ходехме да гледаме Ювентус и със сигурност не можехме да си позволим да си купим екипи на отбора. Спомням си, че баща ми, който беше строителен работник, спестява цяла година, за да ми купи първите футболни обувки. Екипи, обувки, каквото и да е, не ми пукаше. Да бъда на терена, е единственото, което ме интересуваше. След година или повече скаутът на Ювентус ме покани да се присъединя в академията на отбора. Вероятно звучи налудничаво, но нещата наистина се развиваха бързо - в един момент подритваш в местен отбор, а в следващия те забелязва Ювентус. Поне така беше за мен. Един ден човекът се появи, поговори с мен и баща ми, и на другия ден вече бях в академията на Ювентус.
Тъй като живеех наблизо, останах при родителите си. Всеки ден баща ми ме караше на тренировки с малкото ни "Рено 5". След това се връщаше, взимаше майка ми, оставяше я на работа, а в края на деня я връщаше обратно, за да може тя да приготви вечеря, докато татко се върне и ме вземе от тренировка. Кълна се, навъртя толкова много километри, че трябваше на всеки две години да сменя колата.
Баща ми не беше футболен човек. Беше от Милан, защото просто по негово време те са били №1, но не е гледал мачове по телевизията, нито пък е играел футбол. За него обаче беше удоволствие, че съм щастлив и съм в Ювентус.
За кратко не беше така, не бях щастлив. Между 15 и 16-годишна възраст не получавах много шансове за изява. Затова, в повечето случаи на прибиране от тренировки, плачех в колата. Един ден, татко спря колата и ми каза "Себа, повече няма да те водя на тренировки". "Защо?", отвърнах аз, а той ми заяви "защото не те водя да тренираш, за да плачеш".
Замислих се за момент "Добре, няма да плача. Ще тренирам по-здраво! И ще печеля".
Нещо, което всъщност, се очаква от мен. Без сълзи. Без нищо. В Ювентус такъв е принципът - да побеждаваш. Учат те да уважаваш, да побеждаваш, но всичко се свежда до победата. Простичко е. Това е чипът, който ми инсталираха, когато пристигнах в академията.
На 17 години отидох в офисите на клуба, за да подпиша първия си професионален договор. Нямах необходимата възраст, затова татко дойде с мен. Отново се нуждаех от баща ми, за да подпише документи за апартамент - едно от първите неща, които купих за родителите ми. С отделна стая за всеки.
Спомням си първия път, когато излязох на терена. Нямаше нищо общо с калното игрище. Играех до Дел Пиеро и помагах на Давид Трезеге. Бях горд, че помагам на отбора да се върне в Серия "А" (б.а. - говори за периода, в който "бианконерите" бяха изхвърлени от елита). Едва ли щях да получа толкова шансове, ако не бяхме в Серия "Б". Завръщането ни не беше нещо, за което се говореше много в съблекалнята, или че младите футболисти са помогнали на Ювентус да го направи. Както казах, едно нещо има смисъл в клуба. И няма значение как ще го постигнеш. За мен, както винаги, важното беше да съм на терена. След известен период обаче разбрах, че в Ювентус това няма как да се случи. Бях пращан на няколко пъти под наем, а към края на договора ми започнах да се замислям да заиграя в МЛС.
Източник: GettyImages
Торонто беше клубът, който се свърза с мен. Разговорите протекоха много бързо. След три дни постигнахме споразумение. Щях да играя за Торонто. Пристигнах през февруари 2015 година. Когато самолетът ми кацна... Да кажем, че студът е нещото, което ще запомня от този ден плюс стотиците фенове, които дойдоха на летището, за да ме посрещнат. Не знаех, че градът ще е толкова хубав. Чувството беше странно. Играл съм в други клубове, в други градове. По принцип преместването не е лесен процес, но в Торонто беше различно. Веднага усетих града като мой дом.
Преди да дойда, си помислих, че това може да е клуб, който има сили да постигне нещо специално. Не знам защо. В момента, в който се запознах с момчетата, усетих, че те имат същото чувство, същата цел - да побеждават.
И го направихме. През 2015 година, първия ми сезон тук, успяхме да преминем основния сезон за първи път в историята, но след това мисля, че прекалено много си повярвахме. След като стигнахме до местата за плейофи, празнувахме прекалено много и загубихме последните си два мача и плейофа от Монреал... Може би това трябва да научим от Ювентус - че като печелим, не трябва да празнуваме, а да продължаваме напред. Загубите бяха емоционален момент за мен, защото исках да покажа на града и на отбора нещо различно. Исках да покажа защо съм тук и какво можем. Всички се поучихме от мача с Монреал. Беше нещо като началото на пътуване за нашия отбор.
На следващата година помислихме, че сме осъзнали нещата. Преодоляхме Монреал и стигнахме до финала. Но... Този финал! Какво да кажа. Ако трябва да съм честен, имах усещане няколко дни преди това. Усещане, което ми подсказваше, че мачът няма да завърши по начина, по който искаме. Имахме своите шансове, но не успяхме да ги реализираме. Аз не успях да завърша... Мога да се питам какво би било, ако не ме бяха заменили заради крамп. Мога да се питам какво би било, ако бях отиграл дадена ситуация по един или друг начин, но е без значение. Просто трябва да продължиш напред. Стигна се до някои малки промени, които трябваше да направим. Близо сме, малки пърченца от пъзела липсваха.
Едно от тях е Виктор Васкес, който се присъедини към нас през този сезон. Футболист, който наистина може да ни помогне. Затова е на първо място в Лигата по асистенции. Когато той е на терена, сме по-добър отбор. Имаме и Майкъл Брадли - нашият лидер в съблекалнята и на терена. След прекараното време в Рим, италианският също му е добър, може би по-добър от моя. Но по-важното - той е човекът, който ни дава съвети и ни сплотява преди мач. Следва моят човек - Джоузи! Забавно е, защото при първия ми сезон в МЛС никой не познаваше играта ми и успях да вкарам много голове, особено, когато ме оставяха сам в наказателното поле. През втората година обаче това се промени. Бях по-добре пазен и покриван, което пък отваряше възможности за хора като Джоузи да излязат на преден план и да се възползват от шанса си. Не мога да обясня защо, но усещам естествена връзка с него на терена, а не говорим много преди мач. Просто излизаме и знаем всеки един от нас къде ще бъде в даден момент.
Предполагам, че не съм от най-комуникативните. Може би и езиковата бариера оказва своето влияние. Има момчета, които говорят в съблекалнята и такива, които говорят на терена. Такъв беше Дел Пиеро. Когато не говоря, аз слушам. Слушам нашите фенове. Признавам си, че още не мога да разбера какво се пее в някои от песните им, но усещам подкрепата им. Знам когато пеят за мен. Чувам го, усещам го!
Няма да спрем! След победите няма да празнуваме, а ще продължаваме напред. Така ще бъде, докато Торонто не вдигне трофея в МЛС! След това вече знам какво следва. Канадската страна на Ниагарския водопад, за която съм чувал, че е далеч по-хубава...
Статията е преведена от www.theplayerstribune.com
Източник: GettyImages
