Дузпа в края на мача донесе победата на Русия с 1:0 над България и Ясен Петров продължава без успех начело на трикольорите. Това са сухите анонси от приятелската среща, която се изигра в събота. Контролата се разви очаквано и финалът, макар и драматичен, бе напълно логичен.
Преди няколко дни селекционерът Петров обяви, че ще търсим резултати в тези спаринги, но Москва не повярва на сълзите ни и братушките, без да включват на най-високата предавка, взеха това, което им се полагаше, и ние отново останахме с празни ръце. Тенденцията бе спазена и за сетен път се убедихме, че нито Ясен е магьосник, нито България разполага с достатъчно футболисти от поне средна европейска класа, които могат да донесат някакви положителни резултати. Показателно е, че напоследък отсъстват и критиките по адрес на селекционера за това кого е повикал и кого не е. Явно вече всички се примириха, че "това ни е материалът" и "това са ни възможностите". И може би тук се корени причината преди всеки мач треньорът да не говори за някакви чисто спортно-технически елементи, а да си пожелава "да се сборим", "да се сбием" или "момчетата да покажат характер". Притеснително е, когато става въпрос за футбол да се използват термини и прийоми от силови спортове, а страшно е да си помислим, че някой няма да остави сърцето си на терена, когато носи националната фланелка. Но за България това вече не е изненада и точно затова вече сме зад Ел Салвадор в световната ранглиста. И не бива да търсим вината в самите играчи и селекционера, защото рибата се е вмирисала откъм главата, но това е тема на друг анализ. Да се върнем към събитията в Москва. Положителните сигнали дойдоха от действията в защита. Валентин Антов показа, че все пак надежда за родния футбол има. В края той сбърка и направи дузпата за домакините, но в продължение на 83 минути даде повод за надежда и оптимизъм, че все пак ще може да започнем да градим отнякъде. В тази посока бяха действията и на Петко и Андреа Христови. Аплодисменти заслужава за свършеното в средата на терена Ивайло Чочев, както и Кирил Десподов, който остана самотен в опитите да направи нещо интересно в предни позиции. Именно тук се крие основният проблем на този отбор, който отново демонстрира слабост, превръщаща се в диагноза, а именно "пълна импотентност във фаза атака".
Показателите са стряскащи - един удар по посока вратата на Сборная, нито един точен, без спечелен дори ъглов удар за 90 минути. В Москва патроните ни бяха халосни, нищо че бяхме тръгнали с чифте пищови и много надежди. Ако срещу тези цифри не пишеха имената на отборите, то щяхме да си помислим, че срещу Русия е излязъл сборен отбор на отличниците осмокласници в Математическата гимназия.
Трикольорите изпитват кански мъки, когато трябва да задържат топката, да прелеят от фаза защита към фаза атака. Те не успяваха нито на контраатаки, нито при постепенно нападение. Емблематични бяха случаите, когато топката бе открадвана от руските халфове и нападатели - тогава в предни позиции тръгваха максимум трима до четирима български играчи, а останалите спираха на едно място и гледаха линията, разделяща двете половини на терена като ограда, по която тече ток и не смееха да я приближат. Е, така няма да стане. С липсата на изявен голаджия, с беззъбо нападение и без капка креативност, смелост и идеи в атака то няма как да имаме каквито и да е очаквания. Да, Дани Наумов, Георги Георгиев и Караджов ще направят няколко отлични спасявания. Антов, някой от двамата Христови или Божиков ще се хвърли на блестящ шпагат или ще избие веднъж от голлинията. Чочев ще използва не един, а два бели дроба, но те няма как да решат даден мач. Подобни усилия ще са достатъчни за равен срещу Северна Ирландия, Ейре или експериментален състав на Словакия, но няма как да са повод за очаквания за победа срещу който и да е. И така ще бъде в следващите няколко години, докато в българския футбол не се спре с работата на парче и не се наложи обща методология, която да гарантира изграждането на готови в тактически, спортно-технически, физически и психологически план футболисти.
