Лоренцо Инсиние е поредният футболист, който разказа своята история чрез онлайн платформата "Players Tribune". Нападателят на Наполи се върна назад в годините, когато много хора не вярвали, че той може да бъде професионален футболист заради това, че бил прекалено дребен. Италианецът много пъти бил на крачка да се откаже от преследването на най-голямата си мечта, но любовта към футбола винаги била по-силна.
Днес Инсиние е част от клуба вече осем години, като през шест от тях е неизменна част от тима, благодарение на вярата и привързаността му към Наполи.
Какво още сподели на "белия лист", може да прочетете в цялата му изповед специално в ТОПСПОРТ:
Преди да започна тази история, трябва да се извиня на Господ и под "Господ" имам предвид Диего Марадона. Също така искам да се извиня и на баща ми... Защото, когато бях на 8 години, извърших грях. Може би това не би било грях според повечето хора, но когато израснеш в Нeапол, особено когато аз бях дете, това определено беше непростим грях. Тъкмо бях започнал да играя футбол за местния училищен отбор и наистина исках да имам хубави бутонки. Тогава нямах абсолютно никакви, тъй като все още не бях готов да играя футбол. Бях прекалено млад и определено прекалено дребен. Нека си го кажем, бях нисичък! Но това въобще не ме интересуваше. Исках само да играя футбол на всяка цена.
Именно затова един ден отидох с по-големия ми брат на училищен мач и трябваше само да го гледам как играе, поне така се предполагаше. Моят план обаче, беше различен. Представете си цял ден, изпълнен с моя рев, докато не ме пуснаха на терена. Човече, беше наистина драматично... Хвърлях се по земята и се преструвах, че ще умра, ако не играя. В крайна сметка един от треньорите каза: "Добре, добре! Пуснете малкото момче да поиграе малко". Мисля, че просто искаха да ме накарат да млъкна най-накрая. Въпреки това, явно са преценили, че съм добър, тъй като ме оставиха да доиграя мача с по-големите. Бях наистина щастлив, но спешно се нуждаех от истински футболни обувки. Всеки ден молех баща ми да ми купи бутонки, но проблемите пред мен бяха два.
Първият е, че семейството ми е от беден квартал. Израснах в Фратамаджоре, а там животът не беше никак лесен. Нямаше много работни места и родителите ми не разполагаха с излишни пари, затова беше невъзможно да ми купят толкова скъпи обувки.
А вторият - исках определен чифт бутонки. Мечтаех си за обувките на гения Роналдо. Помните ли ги? Сребърни със синьо и жълто. Бяха много модерни по онова време. Роналдо тъкмо бе играл с тях на Мондиал 1998 и това беше единственото, за което говорех.
"Татко, моля те, моля те, моля те, купи ми бутонките на Роналдо!"
Всеки ден го молех. Всеки ден.
"Моля те, татко, бутонките!"
Като се замислям сега, сигурно е искал да ме убие, защото единственият играч, за който баща ми някога е искал да се говори, е Марадона. Израснах с мита за Ел Диего и неговото величие, а и, разбира се, той е легенда навсякъде по света... Но в Нeапол? В Нeапол??? В Нeапол той е като Господ. Именно затова баща ми искаше да ми купи бутонките, който Марадона носеше - изцяло черни. Знаете ги, нали? Но аз бях категоричен: "Не, татко. Ти не разбираш! Роналдо е най-великият".
Наистина съжалявам, татко! (смее се). Извинявам се и на теб, Ел Диего!
Баща ми беше много запален фен на Наполи, а Роналдо играеше в Интер по това време и правеше живота на Наполи ад. Но тогава бях просто дете. Не разбирах нещата, както сега, а и наистина бях обсебен от тези бутонки.
Една вечер, напълно изненадващо, баща ми ми каза: "Хайде, тръгвай, отиваме по магазините". Попитах защо, а той ми отвърна: "Отиваме да ти купим тези обувки". Може да сте сигурни, че семейството ми нямаше излишни пари, които да харчи, но той реши да го направи заради мен... Няма как да ви опиша какво изпитвах, докато двамата обикаляхме улиците през тази вечер... Влязохме във всеки един спортен магазин в града, за да намерим точно тези бутонки.
В първия магазин ги нямаше.
Във втория също.
В третия ги имаше, но не разполагаха с моя размер.
Обиколихме целия град!
Минахме през четири или пет магазина, но нямахме късмет. Спомням си, че вече беше започнало да се стъмнява и си мислех, че търсенето е безсмислено.... Стигнахме и до последния магазин, който все още беше отворен, тъй като повечето бяха затворили по това време, и там имаше обувките на Роналдо! И то в моя размер!
Мога да ви уверя, че този спомен ще остане с мен завинаги. Баща ми, който подава парите на продавачката и слага кутията в ръцете ми. Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавал. Забавно е, защото сега, като професионален футболист, получавам много бутонки безплатно и в даден момент, такива изненади губят стойността си. Вече не ги чувствам като нещо специално. Но онези обувки... Уоу! Неописуемо е чувството, когато ги обух за първи път. Мислех си: "Добре... Може да съм доста дребен, да съм от беден квартал и може би, дори не съм толкова добър, но нося тези бутонки и геният Роналдо носеше същите... И може би, един ден ще съм толкова добър, колкото беше той!".
Сега не се шегувам - чистех и лъсках бутонките всеки ден, абсолютно всеки ден. Играехме на терени, които бяха далеч от перфектни. Имаше много кал и камъни, нали разбирате? Затова веднага щом стигнех вкъщи хващах парцала, защото знаех колко много е коствало на баща ми да ми ги купи. Носих ги толкова дълго, че по магазините вече дори не ги продаваха... Денят, в който тотално се разпаднаха, плаках. Наистина бях съкрушен, защото държах на тях толкова много. Тези бутонки бяха свещени за мен. Може и да съм луд, кой знае, но винаги съм бил такъв.
Майка ми винаги разказваше една история от времето, когато още съм бил ученик и тя ме прибираше от училище. Когато идвала всички деца играели на "Лего" - строели къщи, замъци и каквото още се сетите, а аз съм седял в ъгъла на стаята, обикаляйки и ритайки във въздуха. Тя не разбирала особено какво точно правя, но когато се приближила видяла, че съм си направил футболна топка от някакъв лист хартия и играя сам. Предполагам, че това е било някое домашно, но моята единствена мисъл в главата ми, винаги е била: Футбол.
Мечтата ми винаги е била да нося фланелката на Наполи и да играя на "Сан Паоло". Никога не съм искал нещо друго. Не съм тренирал никакъв друг спорт. Не съм мислел за нищо друго, освен за футбол. Но, докато растях, съм се пробвал в академиите на други отбори - Интер, Торино, дори и в тази на Наполи... Всички скаути обаче ми казваха едно и също. Е, добре де, не го казваха на мен, а на баща ми, след което той трябваше да ми поднесе лошите новини.
"Харесваме го, но е прекалено нисък"
В Италия хората са доста честни и винаги бях отхвърлян заради височината ми. Именно това ми беше казано, когато бях на 14 и се пробвах в Торино. Ще ви призная, че наистина не исках да играя футбол след това... Казах на семейството ми, че е безсмислено. Бях прекалено нисък. Техника, сила, скорост - всичко това е нещо, което можеш да подобриш с много тренировки, но ръста ти? Какво можех да направя за него? Събуждах се всяка сутрин, надявайки се, че съм пораснал през нощта, но това, разбира се, не се случваше. Затова един ден казах на баща ми: "Невъзможно е, отказвам се". А той ми отвърна: "Добре, но какво ще правиш ако не се занимаваш с футбол?". Доста се замислих над въпроса му: "По дяволите, какво ще правя ако не играя?".
Може да съм доста дребен, да съм от беден квартал и може би, дори не съм толкова добър, но нося тези бутонки и геният Роналдо носеше същите... И може би, един ден ще съм толкова добър, колкото беше той!
Затова продължих да играя в местното училище и най-накрая, един ден получих нов шанс от Наполи. Тогава бях на 15. Имаше толкова много деца на пробите, наистина много. Но, поради някаква причина, скаутът видя нещо в мен и ме избра. Когато отидох в академията, беше невероятно... Както вече ви казах, семейството ми нямаше пари и не можехме да си позволим да ходим на много мачове, когато бях малък, въпреки че всички сме запалени фенове на Наполи. Затова, когато вече бях част от юношите им, молех да подавам топката по време на срещите, само за да мога да съм на "Сан Паоло", дори и около страничните линии. Чувството да съм на стадиона...... Няма как да го опиша с думи. Мислех си: "Ако мога да изиграя поне един мач тук с фланелката на Наполи някой ден, ще умра щастлив".
Източник: GettyImages
Помня първия си мач, който изиграх за Наполи. Беше през 2010 година и бяхме гости на Ливорно. Очевидно това беше много важен момент за семейството ми. Дете от беден квартал като Фратамаджоре да играе с тази фланелка... След срещата, баща ми ме взе от летището, а аз веднага го попитах: "Някой от квартала чака ли да се върна?", а той отговори: "О, не, не, не. Много е късно. Всички са много горди с теб, но е доста късно и вече са си легнали". Не му повярвах... А той продължи: "Сериозен съм. Съжалявам, наистина не искам да те разстройвам, но никой не те чака да се върнеш".
Разбира се, щом пристигнахме в квартала всички съседи бяха там, за да ме посрещнат. Пееха и бяха подготвили заря, дори ми бяха приготвили специална торта. Беше невероятно! Но най-хубавата част бе изражението на майка ми. Тя е много луда по футбола, дори повече от мъжете. Сега, когато се прибирам вкъщи, винаги я намирам да гледа повторения на мачовете на Наполи. Застанала пред телевизора, крещейки му... "Мамо, какво правиш? Това вече се е случило!" (смее се).
Наполи е в кръвта ни. Дължа всичко на този клуб, защото винаги е бил до мен, дори в най-трудните ми моменти в живота. След като направих дебюта си през 2010 година, прекарах две години под наем във Фоджа и Пескара, които играеха съответно в Серия "С" и "Б".
Във Фоджа играех под ръководството на Зденек Земан. Знаех, че е доста краен треньор и изисква доста от играчите си. Но иначе беше много забавна личност. Приличаше на някой, излязъл от доста стар филм. Караше всички футболисти да ходят в офиса му всяка сутрин, за да се мерят колко тежат, а той седеше отстрани и пушеше като комин. Представете си как отваряте вратата, а вътре е димна завеса. Едва можете да дишате. Все едно си в Милан... (смее се). Именно затова един ден влязох в офиса му и казах: "Господине, мислите ли, че можете да спрете да пушите, когато идваме тук?". Той се замисли за секунда, дръпна още веднъж от цигарата си и каза: "Може да излезеш". Наистина обичах този човек. Имахме чудесни отношения. Той вярваше безрезервно в мен, а и, може би, е нужен човек с характер като неговия, за да повярва в някой като мен.
Източник: Players Tribune
Отбелязах 18 гола през онзи сезон, след което Земан беше назначен в Пескара и Наполи ми позволи да го последвам там. Това беше един от най-важните моменти в живота ми, годината също беше толкова важна, защото тогава срещнах своята съпруга - Джени.
Ако знаете нещо за Южна Италия, няма да се изненадате, че се запознах с Джени чрез нейн братовчед, който също ходеше на училище в моя квартал. Тук всички се познават. Щом я видях, знаех, че искам да бъда с нея. Единственият проблем обаче беше, че живеех на 250 километра разстояние от нея, в Пескара... Затова ѝ казах: "Ела с мен!". Но отново, ако знаете нещо за Южна Италия, значи сте наясно, че родителите ѝ никога не биха позволили това да се случи. Просто нямаше абсолютно никакъв шанс. Затова имах двойна мотивация през този сезон. Трябваше да убедя ръководството на Наполи да ме върне обратно, за да мога да изживея мечтата си и да играя за клуба, но и да бъда с Джени.
Наполи е в кръвта ни. Дължа всичко на този клуб, защото винаги е бил до мен, дори в най-трудните ми моменти в живота.
Нищо не можеше да спре този сезон. Вкарах 19 гола и след като кампанията свърши, имах среща с Уолтър Мадзари, който беше старши треньор на Наполи. Тогава той ми каза: "Ако искаш място в отбора, ще трябва да си го извоюваш сам". Спомням си, че му отвърнах по този начин: "Няма проблем. Докато растях, никой никога не ми е давал нещо даром".
Нищо не можеше да ме спре! Спечелих мястото си в отбора. Първият ми гол на "Сан Паоло" беше срещу Парма и тъкмо бяхме разбрали, че жена ми е бременна с първото ни дете. Взех топката и я сложих под фланелката си, посвещавайки това попадение на сина ми, а публиката скандираше името ми. Разберете ме, няма как да бъде описано чувството от тези моменти. Помня само усещането в сърцето си.
Изминаха вече шест години, откакто нося фланелка на Наполи. Все още нося в себе си същата емоция, когато вкарам гол. Това означава много за мен, защото съм наистина горд, че съм роден тук. Чувам доста хора да говорят лошо за града и не ми е приятно, защото очевидно не познават Нeапол. За мен това е най-хубавият град в света. И ако не ми вярвате, обърнете внимание на съотборниците ми. Забележете колко от тях са останали тук вместо да се преместят в по-големи клубове. Някои от тях са тук вече три или четири сезона и не искат да си тръгват. Капитанът ни, Марек Хамшик, той е словенец, а е тук вече 11 години... Питал съм съотборниците ми защо искат да останат тук, а те винаги и казват: "Обичаме града, обичаме живота тук, обичаме и феновете". Затова нека хората, които говорят лошо за Нeапол да се събудят. Дори Господ обича този град, а вече знаете, че под "Господ" имам предвид Марадона.
Източник: Uefa.com
Сега съм фокусиран върху това да спечелим титлата. Това, че Италия няма да участва на Световното първенство тази година, направо разбива сърцето ми и не мога да опиша колко съм разочарован заради това. Тази мисъл още ме разстройва. Но се налага да затворя тази глава и да съм фокусиран само и единствено да помогна на Наполи да спечели скудето, да вдигна първата си титла с този отбор. Искам да го направя в чест на моя град, на моя квартал, на моите приятели, на семейството ми, на децата ми.
Всеки път щом изляза на "Сан Паоло" настръхвам, защото знам какво означава това за семейството ми. Всеки път мисля колко много е жертвал баща ми през годините, за да мога да продължа да играя. И до днес не знам как е успял да намери парите, за да ми купи онези бутонки, но знам, че е било наистина трудно. Тази саможертва сложи началото на моята мечта. И сега, когато изляза на терена в родния си град, настръхвам, мислейки си: "Точно тук е играл най-великият играч в света. Точно тук е играл Марадона".
С цялото ми уважение към Роналдо, сега когато вече пораснах и познавам историята, трябва да призная, че Марадона е най-великият футболист, който някога се е раждал.
Роналдо, ти имаше страхотни бутонки. Беше гений. Ти беше моето вдъхновение. Но аз съм неаполитанец и за мен има само един крал и неговото име е Диего.
