През тепиха, ринга и октагона, до мразовита Англия и европейския връх: Невероятната история на Офелия Туджарова!

Отдавна вече жена, ситуирана в боен спорт, не е нещо изненадващо, необичайно и стряскащо за аудиторията в световен мащаб. Подобна е ситуацията и що се касае до пределите на малката ни, но наситена с изключително талантливи и способни спортисти страна.

В борбата, бокса, карате, муай тай, жиу жицу, граплинг, джудо, таекуондо, ММА и т.н. разполагаме с редица имена, които определено си заслужават вниманието - както при мъжете, така и при жените.

Такъв е случаят и с Офелия Туджарова - според всички нейни близки, приятели и познати - "мъжко момиче", което е способно да излезе на тепиха, ринга или в октагона със счупен пръст, пукнато ребро, с висока темпаратура или без нито минута сън. Все ситуации, които са се случвали на респондентката ни, като самата тя дори ги е крила от треньорите си, за да не й забранят да се състезава.

Какво я мотивира да търси нови и нови върхове за покоряване в спорта, въпреки контузия, "прекъсваща кариери" (по мнението на специалистите), защо част от дамите не желаят да провеждат спаринги с нея, колко различно е да си жена в смятан за мъжки спорт, как се случва преходът от борбата към смесените бойни изкуства и още много отговори - лично от европейската шампионка по ММА Офелия Туджарова, специално за ТОПСПОРТ:

Започваме с баналния, обичаен въпрос, който обаче доста често е доста показателен за кариерата на всеки спортист - защо избра точно борбата, на старта на своя професионален път? Каква е причината да се насочиш към бойните и въобще смятаните за "мъжки" спортове?
- Аз започнах да спортувам доста късно - на 18-19 годишна възраст. И като се има предвид от колко малки започват да тренират децата в бойните спортове, аз не съм започнала с мисълта да печеля медали и да гоня спортна кариера, напротив бях приета да уча информатика. Неусетно обаче, в рамките на месец-два, се случи един страхотен обрат. Започнах да прекарвам почти целия си ден в залата по борба в град Сандански и по горските трасета около нея. Докато един ден треньорът на клуба в Сандански - Кирил Ханджийски ми каза, че това е нещо, което ми идва отвътре и че според него трябва да последвам този път. Много от момчетата ми го казваха, но това беше първият път, в който си повярвах, че наистина ще го направя. Зарязах информатиката и кадидатствах борба в НСА. Справих се с норматива и приемния изпит, но когато годината започна, аз се занимавах с борба едва от 3 месеца, а моите колеги - от деца. За треньорите там бях изгубена кауза. Те бяха свикнали да работят с вече готови борци с натрупана техника, а аз разполагах само със сила, въздух и инат. И може би там щях и да приключа с борбата, ако не бях попаднала в Славия, където треньорът Стоян Петков се "влюби в мен" от пръв поглед. Защото видя качества, които не бяха видни за останалите треньори, гледащи с насмешка на мен, чудейки се как изобщо съм попаднала в НСА.

Помниш ли първото си състезание? Как се представи в него?
- За съжаление две седмици преди първото си голямо състезание получих сериозна контузия на врата, заради която не много по-късно приключих с борбата. Треньорът и лекарите не ми позволяваха да стъпвам на тепиха до самото състезание. Загубих на финал от доста опитна състезателка и станах втора. През цялото състезание не изпитах никаква емоция... Може би малко здравословно вълнение. Чувствах се все едно, че трябва да обера черешата в двора. Предизвикателна задача са "високите клони", но иначе просто работа, която трябва да се свърши. Още не се приемах като истински борец. Зарадвах се не на медала, а на това че треньорът и приятелите ми се радваха за мен.

Бързо натрупа победи и самочувствие в борбата. Редица специалисти казваха, че ти ще си следващата ни голяма боркиня след Станка Златева. Как гледаше на тези суперлативи тогава?
- Победи - да, самочувствие - не наистина. Доста време не се приемах сериозно, заради дългогодишния опит на останалите борци и едва няколкото месеца зад моя гръб. Доста по късно, а и с доста натякване от страна на бате Стоянчо, успях да повярвам, че наистина не са нищо повече от мен, а напротив. За много по-малко време аз задминавах боркини с много опит и вече се доближавах на милиметри от най-добрите момичета в националния отбор.

Разкажи на потребителите ни повече за най-неприятния момент в спортната ти кариера досега - контузията ти. Мнозина специалисти тогава окачествяваха травмата ти като "прекъсваща кариери" и казваха, че може би ще трябва да спреш да се състезаваш. Как успя да преодолееш този неприятен за теб момент? Какво те мотивира да го превъзмогнеш? Това съвсем не е била първата ти травма, но пък беше най-тежката.
- Имаше и други, като при всеки спортист, но те отшумяваха. Не и тази. Тя се появи, както споменах съвсем в началото, още преди първото ми състезание. Тренирам с нея и до днес. Шест месеца след като започнах да тренирам борба вече бях на лагер с националния отбор. Вниманието, което ми обръщаше тогавашният треньор Серафим Бързаков, ме накара наистина да започна да мечтая за големи състезания и именно когато наистина започнах да го искам и да живея с тази идея, травмата ми се влоши толкова, че се наложи да напусна лагера. Според лекарите, изходът беше операция (на шийни прешлени - според други лекари доста рискована). Аз нито бях сигурна, че я искам, нито имах парите за нея. Тогава за пръв път свалих розовите очила и видях какво се случва с българските спортисти, които не са късметлии. Кирил Ханджийски и Стоян Петков ми предложиха финансова помощ, но аз бях горделива. Не го смятах за редно. Единственото, което ми хрумна тогава, беше да замина насляпо в Англия, за да работя и да спестя пари за операцията. Там 5 месеца живях във ферма, където спях с още 5 човека в каравана без вода. Къпех се с невинаги топла вода в кабинка насред поляната с караваните и сутрин, за да си измия зъбите, трябваше трябваше да си извоювам чешмата от семейство плъхове. Карах трактори по 10-12 часа на ден в дъжда, 7 дни в седмицата. След всичко това, когато се върнахме се зарекох, че няма да се занимавам със спорт никога повече. Така и беше близо 2 години.

Всички твои познати, почти без изключение, те описват като "мъжко момиче", което не се страхува от какъвто и да било съперник, дори и от противоположния пол или пък от такъв, надвишаващ твоето тегло. Обичаш противопоставянето, битката, съревнованието, но какво точно те накара да смениш тепиха с ринга и с октагона? 
- Аз бях пробвала да играя ММА в залата в Сандански. Тренирах за каквото има партньори. Както и с борбата, така и със смесените бойни изкуства, покрай приятели влязох отново в залата, уж само за да се раздвижвам. Бях се върнала в IT-сферата, но старото желание за съревнование нарастваше и не след дълго вече знаех, че пак ще се състезавам. Травмата беше поотшумяла. Подхождах с много внимание към нея, за да не се влошат нещата. След 3 месеца тренировки и доста противоречиви послания от страна на БФММА, които не желая да обсъждам стана ясно, че ще играя на Европейското първенсто по ММА. Подготовката ми до момента обаче беше пълна нула и отново с малко късмет срещнах сегашния ми треньор Николай Джонов. Този човек разполагаше само с месец до състезанието, за да закърпи ситуацията и въпреки това успя да ме направи шампион.

Колко по-различни са бойните спортове? В какво основно се състои тази разлика за теб?
- В борбата, колкото и да е важна срещата, излизам на тепиха без притеснение. В ММА обаче не е точно така. Пак съм сравнително спокойна, но там излизам на истинска война, защото грешката в борбата може да ти коства туш и срещата, но грешка в ММА може да ти коства строшена физиономия.

Къде се подготвяш? Кои са твоите треньори? Кой е клубът, който те подкрепя?
- Тренирам в Johnny Boys MMA, с треньор Николай Джонов. Ние сме наистина малък отбор, но сме адски сплотени. Треньорът ни има 40-годишен стаж в бойните изкуства, а и по нищо не отстъпва на днените състезатели, въпреки че нарича себе си "пенсионер". Доста хора са яли бой от него.

Играта на земя или боят в стойка? Къде се чувстваш по-уверена и категорична?
- За сега предпочитам играта в стойка - ново е за мен и ме кара за мисля. След няколко добри атаки решават, че съм кикбоксьорка, опитват да пробват с борба, но... там ги чака изненада.

Имаш ли любим състезател в бойните спортове, от когото би искала да се поучиш? На когото подражаваш несъзнателно, по време на среща? От когото взаимстваш дадени движения, хватки?
- Обичам сама и с треньора си да формирам стила си и набора от хватките, но чисто като характер, история и постижения ми допада Тиаго Силва, защото е уличен играч, хладнокръвен... Все едно излиза да "обере черешата" (смее се).

В каква категория се чувстваш най-комфортно?
- Ами не съм от свалячите на кила. На европейското играх в категория до 70 кг, при лично тегло 68. Може и да се вталя малко занапред.

Имала ли си някога затруднения с постигането на определено състезателно тегло? Спазваш ли конкретен хранителен режим?
- С теглото не съм имала проблем. Хранителен режим - ям предимно готвено. Важно за мен е качеството и произходът на продуктите. Гледам да съм близо до природата.

Колко различно е ежедневието ти когато си в извънсъстезателен режим, в сравнение с периода непосредствено преди състезание?
- Ами пари в българския спорт няма, така че работя, уча... Подготвям се за момента, в който ще съм прекалено строшена, за да играя.

Европейската ти ММА титла ли е постижението, с което се гордееш най-много в последните години?
- Не, аз се горедея повече с постъпките си в житейски ситуации. Едно добро дело или една победа в уличен бой ме радват много повече.

UFC Fight Night 119: Шест атрактивни битки в основната карта, един непредвидим сблъсък на вечерта

Лиото Мачида или Дерек Брансън - това е въпросът!

Каква е следващата стъпка в професионалното ти развитие? Как се виждаш в бъдеще? Какво мечтаеш да постигнеш в смесените бойни изкуства?
- Аз бях "изключена" от БФММА, защото отказах да стана поредната пионка на президента и в момента нямам представа къде ще е следващият ми мач. Просто тренирам на макс, за да не може никой да ми каже "копче". Тъй като интриги дебнат отвсякъде и искам дори като съм най-зле, пак да им мачкам фасоните.

Какво би пожелала на всички онези, които тепърва си пробиват път в ММА? Които правят първите си стъпки в този труден, комплексен спорт? Какъв би бил съветът ти към тях?
- Да се влагат максимално и да не се сравняват с другите. Когато не постигат нечии резултати, да погледнат първо своя собствен напредък и да го оценят. А когато надминат някого, да не се успокояват и да продължат да се подобряват, спрямо своите резултати.

Искаш ли да кажеш нещо за финал?
- Само искам да се извиня на родителите си, които са страшно загрижени за мен, че отново ги изправям пред потенциалния ужас, който преживяха заради врата ми преди да се откажа от борбата. Мамо, тате - влече ме. "Такова е"!