Националният отбор по художествена гимнастика на Азербайджан има българска треньорка.
“Рядко се случва да си роден в една държава, а в друга да се чувстваш все едно си у дома”, казва Мариана Василева - една от най-успешните ни специалистки зад граница.
Тя води отбора на Азербайджан вече 8 години и за това време тимът е спечелил 8 медала от големи първенства. Под нейно ръководство Марина Дурунда взима сребро на европейските игри през 2015-а, същата година е и с бронз от първенството на континента, а на олимпиадата в Рио е в топ 10 – девета.
И както повечето хубави неща се случват случайно, така и съдбата намигва на Мариана.
В началото не е сред фаворитките да поеме младия отбор на азерките. Офертата е отправена към Лили Игнатова, но тя я отхвърля. Местната федерация обаче настоява да привлече треньорка от силната българска школа. И кани Василева поне да постави композициите на ансамбъла за олимпиадата Пекин 2008. Само за 6 месеца работа отборът успява да направи конкурентни съчетания, които го изстрелват на олимпийски финал – седми. Оттам нататък пътят за българката е отворен. Тя получава предложение постоянно да остане с отбора.
“За мен приоритет беше България и тогава си казвах: Аз в чужбина – никога – спомня си трудното начало треньорката. – Когато отидох в Баку, година и половина държах куфарите си неразопаковани, готова да се върна обратно. Но свикнах. Мен Господ ме обича. Оказа се, че попаднах на най-хубавото място и в личен, и в професионален план.”
Василева дотолкова се сраства с живота там, че признава – често мисли на руски. Именно на езика на Пушкин тя общува с местните, макар че разбира и азерски.
“Много ми харесва тяхната ценностна система – продължава българката. – Например уважението към по-възрастните, хората умеят да почитат учителя си, който пък има право да изисква. Нещо, което сме позабравили у нас. При тях има много интересна симбиоза между източната култура и европейската. И на мен това ми допада. А последният път, когато бях в България, в разгара на абитуриентските балове, се ужасих. При нас равноправието е по-скоро… криворазбрана цивилизация.”
Все пак Василева намира и общото между двата народа, а то е гостоприемството. “Всичко правят така, че да искаш отново да се върнеш при тях”, казва българката.
Признава обаче, че най-трудно й е било да мотивира момичетата да работят. Но намира различни методи да ги накара – дали с похвала, дали като им се скара. Но резултатът винаги е налице. А успехите не закъсняват.
Василева е щастлива, че каквото и да предприеме, решенията й винаги намират пълна подкрепа от ръководството на федерацията, управлявана от първата дама на Азербайджан Мехрибан Алиева. Президентшата отблизо следи изявите на момичетата и когато може, винаги е близо до тях. Но и подкрепя всяка идея за развитието на художествената гимнастика в страната.
Доверието в българката е толкова голямо, че по инициатива на Василева се създава и най-големият тренировъчен център в света. Залата е с 6000 зрителски места и побира 11 килима, на които може едновременно да се играе гимнастика. Отскоро е създадена и школа за талантливи деца.
“Това е бъдещето за всяка страна – допълва българката. – Да има собствена школа, да върви по собствен път, да не подражава, но и да се учи от грешките – не само от своите, но и на другите”.
А момичетата с ентусиазъм приемат всяко новаторство на своята треньорка и се хвърлят с всички сили да го реализират. Дори правят съчетания на българска музика, знаят отлично и ритмите на популярната песен “Бяла роза”, а когато се случва да идват у нас, често се хващат и на хорото.
След 8-годишен престой в Азербайджан семейството на Мариана Василева също намира своя комфорт в новата си родина. Съпругът Камен Василев е треньор по футбол, а една от дъщерите – Сиана, вече получи азербайджански паспорт и е ансамбъла. Другата – Валерия, заляга над учебниците.
“Азербайджан е млада държава, която иска да се утвърди, да покаже на света, че ги има и не се страхуват да го направят – казва Мариана. – И това ми харесва. А специално за художествената гимнастика Нешка Робева е създала такава школа, която се цени и до днес. А дали някой ден ще се върна в България? Кой знае…”.
