Сребърният медалист от олимпийските игри в Атланта през 1996-а година, Тончо Тончев навършва днес 45 години. Той също е световен и европейски първенец на Световния боксов съвет, като и на още два междуконтинентални пояса.
Тончев даде пространно интервю пред "България днес", което предлагаме на вашето внимание:
Тончо, честит рожден ден! Как минават дните ти днес?
- Благодаря! Живея нормален живот, какъвто съм искал да живея през дългите ми години на активен спортист. Ходя на работа, прибирам се вкъщи. През онези времена семейството много ми липсваше. Имам две дъщери и нито едната не съм взел от родилния дом. Като се роди малката през 1996 г., бях на олимпиадата в Атланта.
Работя сега като охрана на един парк със соларни батерии, не се оплаквам.
Живи ли са спомените ти от спорта, сребро на олимпиадата, пояси в професионалния бокс?
- (Смее се.) Вече взех да ги забравям тези неща. Има тук по-възрастни любители на спорта, които ги помнят тези неща, разпитват ме понякога, особено за мача с Де ла Оя, и разказвам как съм бил най-трудният му противник. Но младите не ги знаят тези неща, те имат други интереси. Тях и за Васил Левски и Христо Ботев да ги питаш, ще те гледат празно, та за спортните успехи на България ли. Жалко е, но образованието вече го затриха.
Голям малшанс имаше на финала в Атланта, помниш ли мачовете си там?
- Все едно вчера съм ги играл. На финалите бях трета среща за вечерта след Даниел Петров, който спечели титлата на 48 кг. 30 секунди преди края водех 3:2. Тогава помощник-треньорът Георги Стоименов ми извика от ъгъла, че губя една точка. Аз се хвърлих да наваксвам и си разменихме удари с алжиреца Хосин Султани, но съдиите зачетоха неговия, а моя - не. Така при 3:3 той получи предимство в ударите и аз останах втори.
Бил си в САЩ, не си ли имал предложение да останеш да боксираш там?
- Не съм искал. Преди олимпиадата бяхме на двустранна среща и ходихме на гости при едни българи, които ме навиваха да остана, ама аз си викам, че няма какво да работя там. За бокса още бях никой, не можех да започна професионална кариера.
Покрай професионалната си кариера поживя и в Англия, мениджър ти беше дори Франк Малоуни, който се грижеше и за Ленъкс Люис - нямаше ли условия да останеш там и като треньор например?
- Че това живот ли беше?! Шест дни в седмицата тренираш триразово, ядеш и спиш. Една неделя ти остава за почивка, не ти е до разходки из Лондон.
Тренира ли с Ленъкс Люис, той тогава бе голяма звезда на бокса в тежка категория?
- Тренирах в "Ленъкс Люис Колидж", той идваше понякога. Но не можехме да го гледаме, тъй като имаше много хора - охрана и антураж с него. Той бягаше горе при нас и си говорехме, много земен човек, изобщо не се е правел на някаква недостижима звезда.
Освен това Принс Насим Хамид тренираше там. Голямо впечатление ми направи, че той загряваше с танци, пускаше си касетофона и си танцуваше. Питах другите откъде е тоя и ми отговарят, че е от Йемен. Много се чудех какъв бокс пък може да има в Йемен, ама той само е роден там, иначе е израсъл в Англия. Гледах му тренировки, мачове, опитвах да "крада" най-доброто и после да го отработвам и прилагам.
Успя ли да уредиш финансово живота си от професионалния бокс?
- Ами не съм изкарал чак толкова. По мое време парите бяха много по-малко от сега, а и в леките категории сумите са много, много далеч от това, което получават шампионите в тежка категория.
В профибокса всеки мач ти е едва ли не последен - ако загубиш, и мениджърите вече нямат интерес към теб, защото няма да носиш пари. Имал съм такъв момент, когато Франк Малоуни ми каза директно преди един мач: "Биеш ли, продължаваме, паднеш ли - разделяме се". Но в тази среща нокаутирах съперника, доста по-младо от мен момче, още в първия рунд и Франк ми продължи договора, макар вече да бях на години.
Неблагодарен спорт е нашият, веднъж да загубиш, и те забравят, спират да говорят с теб дори. Но аз съм благодарен на спорта най-вече за това, че ме направи човек, че ме възпита.
Ти не може да си недоволен, сребро от олимпиада, професионални пояси, какво ти донесоха те?
- Благодарение на тогавашния спортен министър Васил Иванов-Лучано и на Боян Радев сега медалистите взимаме олимпийски пенсии, за което лично съм много благодарен. Но и всички си заслужаваме тези пенсии, защото да стъпиш на почетната стълбичка се изискват дълги години упорит труд.
Днес младите само си гледат телефоните и вместо да се трудят, гледат да направят някоя далавера и да изкарат лесни пари.
Как се захвана самият ти с бокса, тогава нямаше кой знае какви забавления?
- Първите ми играчки бяха боксови ръкавици, тъй като баща ми, Бог да го прости, е бил боксьор. Майка почина, когато бях на 10 години, и ни остави трима братя. Татко всяка неделя ни водеше на поход до манастира "Св. Георги", носеше ръкавици, лапи и нещо за ядене.
Разбира се, като всички първо тренирах футбол, но ме ритнаха в капачката на коляното и се отказах. После започнах с джудо и накрая баща ми ме записа на бокс.
Кой свой мач помниш най-ярко?
- Почти всички ги помня. Но един се отличава. На олимпиадата в Атланта играх срещу един канадец, ама много здрав. Първия рунд го поведох с 6:0 точки. Във втория той ми изравни, а треньорът Ангел Ангелов на почивката ми вика: "Стегни се, че тоя ще ти вземе медала". Третия рунд го изиграх с тактика удряш-бягаш, защото онзи, ако ме бе уцелил както трябва, можеше и да ме свали. Победих го, а след мача реших да се обадя вкъщи. И тогава ми съобщиха, че се е родила малката дъщеря.
След като приключи кариерата си, не искаше ли да станеш треньор, сигурно е можело да останеш в Англия?
- Не исках да оставам там, а и не е имало нищо конкретно.
Така се случи, че отидох в Кипър, където щях да стана треньор, но там наблягат на кикбокса, докато в бокса нямат пари. Тук изобщо нямаше какво да правя и се хванах да работя в един супермаркет в Никозия, където носех и редях зеленчуци на щанда. Цялото семейство бяхме там пет години.
Имаше една българка, която обясни на шефовете кой съм, но уважението им спечелих с професионализма и отношението към работата. Иначе е много трудно за българин в чужбина, много препирни съм имал с другите работници. Оставиш ли се, ще те стъпчат, особено румънците. Но аз не се дадох и се наложих, след това изкарах пет години без особени проблеми, спечелих си респект.
Но ми се роди първата внучка и голямата дъщеря се прибра, малката с нея и ние с жена ми решихме също да си дойдем. Малката беше на такава възраст, че не биваше да остава без родителски контрол. Ако бяхме останали още две години, сега можеше да взимаме минимална пенсия от Кипър, ама нямаше как.
Какво "наследство" в здравословен аспект ти остави боксът?
- Кръстът ме наболява най-вече, защото движенията в него са много в нашия спорт. Също ръцете и лактите, но слава Богу, не е нещо страшно. Само когато времето се сменя, ми е студено да стана от леглото заради кръста, изправям се като старец.
Бил си на лагер, когато се е родила голямата ти дъщеря, не ти ли тежаха тези дълги подготовки?
- Годината я започвахме още на 6-7 януари с 25 дни на Белмекен. Прибираш се за 2-3 дни, колкото да ти изперат дрехите, и започват турнирите, пак подготовки, състезания. В края на годината почиваш две-три седмици и така ни минаваше животът като спортисти.
Но в националния отбор бяхме всички едно голямо семейство, в което издънката беше Серафим Тодоров, иначе страхотен боксьор и добър приятел. Докара доста бели косми на треньорите (смее се).
Сега гледаш ли бокс, мачовете на Кубрат и Тервел Пулеви?
- Гледам, разбира се, и им се възхищавам. Макар и за кратко, но сме тренирали заедно в ЦСКА преди години. Кубрат много напредна в професионалния бокс и като физика, тактика, мислене. Виждам го по-спокоен, по-зрял. Има акъл в главата, а това е 50 процента от победата, другите 50 процента са в ръцете и да издържиш на ударите. Затова си мисля, че щеше да победи Антъни Джошуа, който е по-здрав физически, но Кубрат го превъзхожда в мисленето.
И не мисля, че Кобрата нарочно се отказа от мача и контузията в гръдния мускул е пресилена. Той има волята, уменията, всичко необходимо и не би избягал от този мач.
Източник: LAP.bg
