Стоян Стоев е роден на 20 март 1947 г. в село Лозен, Хасковска област. Започва да тренира в "Любимец", когато е на 14 г. Състезателната му кариера у нас преминава през "Марица" (Пд), "Локомотив" (Пд), "Академик" (Сф) и "Левски". На 28 години се уволнява от казармата и получава разрешение да играе в италианския "Аматори волей" (Бари). На Ботуша е носил и екипите на "Джовинацо", "Галатина" и "Рим". В Италия приключва състезателната му кариера и в продължение на 5 г. работи като треньор, преди да се завърне у нас. С "Аматори Волей" прави голям фурор и като състезател го извежда до участие в елитното първенство.

Кариерата му в България започва като наставник на девойките в "Левски", но след 1 г. го канят в "Бухово". През 1991 г. Стоев извежда отбора до историческа титла в първенството, а синът му Мартин е избран за най-добър нападател у нас. След това поема ЦСКА и го извежда до две титли и една купа на България. През 1992/1993 г. е начело и на мъжкия национален отбор. Работил е още с "Матера" (Ит), "Сполето" (Ит), "Орестиада" (Гър, вицешампион на Европа), "Анортозис" (Кип, шампион),"Беем" (Иран - бронз), "Бошрие" (Ливан, шампион) и "Хайстер Волей - ЛТУ".

Има над 240 мача за националния отбор и е световен вицешампион от първенството в София през 1970 г. Стоев е женен за известната баскетболистка Маргарита Щъркелова, която има бронз от олимпийските игри в Монреал през 1976 г. Неговият син - Мартин Стоев, също работи като треньор и в продължение на 4 г. водеше националния ни тим.

- Г-н Стоев, наскоро малко изненадващо поехте отбора на Левски. Как се чувствате на поста, който наследихте от сина ви Мартин?

- Нещата се развиха бързо, но аз съм щастлив, че ще водя отбор като този. В началото на сезона, когато Мартин е събрал играчите, са се разбрали, че ако дойде добра оферта за когото и да е, може спокойно да напусне. Получи се така, че синът ми първи получи предложение и той го прие. Всъщност неговият договор с "Томис" не беше прекратен официално след напускането му, но не е получавал пари през цялото това време.

- Какви са личните ви амбиции за този нов ангажимент?

- Както се казва, да си начеша крастата. Мисля, че си върша добре работата, и искам да помогна на тези момчета да завършат достойно сезона. В състава на "Левски" има петима именити играчи и със сигурност с тяхна помощ трябва да гоним финал. По една или друга причина те не бяха в добро състояние през първия полусезон, но постепенно се подобряват. Очаквам повече от близнаците Георги и Валентин Братоеви, които се представиха под очакванията в първия дял. Отдавам го на едно отпускане, вероятно понеже не излязоха в чужбина. Може би и подценяват малко българското първенство.

- През последните години често критикувахте бившите вече национални треньори Силвано Пранди и Радостин Стойчев. Какво не харесвате у тях?

- Пранди го критикувах за световното първенство, защото не води, както трябва, някои мачове. Както се казва, беше го хванала дрямката. Иначе не съм коментирал подготовката и качеството на тренировките. Колеги казват, че се е справял добре и аз им вярвам. Но имаше пропуски във воденето на мачовете и аз го отдавам на възрастта. Той беше много натоварен, защото водеше отбор в Италия и след края на сезона веднага започваше в националния. Същото нещо се получи и при Стойчев. Заради успехите с "Тренто" се създаде обществен натиск той да поеме България.

Федерацията се поддаде на това и го назначи, осигури му всичко, което пожела. Но и Стойчев показа, че не може да води мачове - както на Световната лига, така и на европейското. Да не говорим за олимпийската квалификация.

- Как тогава с "Тренто" спечели всички трофеи?

- Ами там просто има шестима играчи на световно ниво и няма как да сбърка.

- Тези критики към Стойчев и Пранди не са ли свързани и с желанието ви Мартин отново да поеме националния?

- Не. Вижте, има доста хора, които всячески опитват да омаловажат успехите на Мартин. Изкарват нещата, все едно че тези медали са спечелени случайно. Но истината е, че той успя с тези момчета да направи един колектив и изцеди максимума от тях. След това обаче те не успяха да покажат същото нещо при другите треньори.

- При всички поколения български играчи все нещо малко не достига да се спечели злато. Какво е то според вас?

- Може би това, че българинът се задоволява с по-малко, че не е максималист.
Тук нещата опират до манталитет, защото при сърбите пък е съвсем различно. Те винаги играят да станат първи независимо от проблемите и това се видя на миналото европейско. Иначе у нас явно се работи добре, защото постоянно излизат таланти.

- Вие и съотборниците ви в националния бяхте най-близо до титла на световното в София през 1970 г. Какво е вашето обяснение за злополучната загуба от Германия при 13:5 в тайбрека?

- Този мач остави рана в мен, а и останалите. Даже си спомням, че след това повечето играхме под възможностите си в клубовете. Наистина няма логично обяснение за това, което се случи. При 13:5 за нас за около половин час спря токът в залата. Имаше хора от политбюро, които гледаха мача. Те даже ни загърнаха със саката ни да не изстинем
и един от партийните лидери каза, че са ни приготвили по една волга за всеки. Имаше голяма еуфория около представянето ни, наистина играехме много силно. Никой обаче не вярваше, че при 13:5 можеше да загубим. Трябваше да направим само 2 точки и световната титла изглеждаше сигурна.

- Имаше ли тогава интриги в националния?

- Интриги чак - не бих казал. Ако имате предвид това, което се получи в националния отбор миналото лято. По-скоро нас, левскарите, малко ни пренебрегваха, но не и да те режат нещо за участия например.

- Помните ли първия си мач за националния отбор?

- Първо играх за младежкия тим, с който станах втори в Европа от шампионата през 1966 г. в Будапеща. Иначе първото ми състезание за мъжете беше през следващата година на европейското в Истанбул. Влязох на 20 и играх до 29 г.

- Какво означаваше за вас от "Любимец" да стигнете до национален състезател?

- Сбъдната мечта. Това беше моят шанс да изляза от оная дълбоката провинция и да постигна нещо в живота. Между другото преминаването в "Левски" стана по някаква сложна схема, но имам подозренията, че ме размениха за един футболист.

Т.е. аз отидох в "Левски", а "Академик" получи като компенсация играч за футболния отбор. Бях редовен студент и нямаше как да ме военизират. Всъщност така и не влязох в структурите на МВР и това вероятно помогна за излизането ми в чужбина.

- От времето, когато вие играехте, волейболът се промени драстично. Това добре ли е?

- Когато аз се състезавах, нямаше толкова ръстови и мощни волейболисти. Но пък ние владеехме до съвършенство всички елементи на играта. В последните години от кариерата ми играех на диагонал с разпределителя, което означаваше, като бях на първа линия, да нападам от всичките три зони и да правя блок. Когато минех отзад пък, трябваше да вдигам топката вместо основния разпределител.

Сега треньорите в Италия са основно статистици и видеоанализатори. Те не могат да изграждат умения и затова вземат готови играчи. Някой като не става, го гонят и идва следващият. Елементарен пример - хиляди италианци играят волейбол, имат най-силното първенство, а в националния повечето са натурализирани.

- Изглеждаше ли ви Япония тогава като друга планета?

- Е, как бе! Ще ви дам един такъв пример - отиваме да играем контроли с японците и след първия ни мач се качваме в автобуса за хотела. Сядаме и ни пускат на видео срещата, която сме приключили преди малко. Ние ахнахме - през 70-а година никой не беше чувал за видеомагнетофон. В хотела пък всички стаи имаха цветни телевизори с дистанционно управление. В 12 ч през нощта шефът на федерацията Кирил Николов ме извика да пусна неговия, че не знаел как. И в 4 сутринта ме събуди да го изключа, че му се приспало.

Най-големият майтап обаче беше, като пътувахме от Токио за Осака да играем мач и да гледаме световното изложение. В самолета се получи радиограма, че най-красивата жена на града ще посрещне делегацията ни и ще даде символичен ключ на шефа. А той, горкият, брадясал като бараба. Николов все се возеше до мен и ми каза: Сега я втасахме, самобръсначката и гребенът са ми в багажа. Аз веднага го успокоих: "В тоалетната има ножчета, паста за зъби, всичко." Влиза той да се бръсне, обаче ние пътуваме с един малък витлов самолет и над планините на Осака започна едно страшно клатене. По едно време шефът излиза и го гледам - цялото му лице в рани от бръснача
Той беше направо отчаян: "Стояне, то по-лошо стана, май".

- Какво беше усещането в онези времена да си национал и да пътуваш по света?

- Какво да ви кажа - нещо страхотно. Всеки искаше да пътува, но малцина имаха такава възможност. Покрай турнетата някои състезатели въртяха сериозна търговия, имаше много изобретателни хора. Едни например криеха стодоларови банкноти във възела на вратовръзките си. Случвало се е митничарите да разпорват гуменки при съмнения за контрабанда. Аз не съм бил точно от тези търговци, но в отбора ни имаше същински бизнесмени, които направиха доста пари покрай далаверите.

- Какво си купихте с първите по-сериозни пари от волейбола?

- За участието на олимпийските игри в Мексико ни дадоха по 365 долара. Като се върнах, веднага си взех от Кореком магнетофон "Филипс". Това беше голяма работа - да имаш такова нещо в квартирата, да носиш дънки, да ядеш вносен шоколад. След това пътувахме много покрай националния и си купувахме различни неща. Като споменах уредбата, се сетих, че в Япония се котираше много юбилейната петолевка от сребро.

За една такава ти даваха магнетофон, дето струваше 150 - 200 долара. Та тогава бая хора се уредиха по тоя начин с магнетофони. Японците бяха луди по среброто.

- Чувствахте ли се като звезди по време на тези турнета?

- Чак звезди не бих казал. Но е вярно, че предизвиквахме внимание, където и да отидем. През 1970 г. например пак пътувахме за Япония, но с връзка през Копенхаген, където прекарахме три дни, и се наложи да тренираме в един училищен салон. Тогава топките отскачаха малко повече и на загрявката, като почнахме да ги бумкаме, те се удряха в тавана. В салона се напълни с хора и ни гледаха като някакви извънземни. След тренировката отиваме да се къпем и се оказа, че няма врати. Докато се сапунисвахме, момичетата, дето ни се подхилкваха в салона, цъфнаха в банята и започнаха да ни оглеждат. А ние бяхме притеснителни и взехме да се крием. По същото време в Копенхаген имаше и сексфестивал и няколко човека го посетихме.

- И какво видяхте на този любопитен форум?

- Ами какво - едни правят любов на сцената и сума ти хора ги зяпат (избухва в смях). То беше нещо невиждано, ма тогава нито имахме фотоапарати, нито камери да снимаме.

- Не е тайна, че между вас и легендарния Георги Чолов винаги е имало някаква закачка. В какви отношения бяхте?

- Той е един голям ентусиаст и много работлив човек. Правихме си майтапи с него, закачахме се, така да се каже. Има много случки, но някои от тях не са за разправяне пред такава широка аудитория. Но пък се сещам как веднъж го провокирах, като бях треньор на ЦСКА, а той на "Левски". Чух, че няколко дни преди мача с финала с нас закарал играчите на Витоша и ги накарал да прегръщат дървета, за да получат енергия от тях. В деня преди мача го апострофирах за тази странна идея в един вестник и така го извадих от равновесие. В крайна сметка бихме отбора на "Левски", който иначе беше по-силен от нас.

- Имате ли неприятни спомени от спорта?

- (Замисля се.) Случвали са се разни неща, но то е нормално. Най-неприятното беше, когато се състезавах в Италия. При едно гостуване на "Авелино" в Неапол поведохме с 2:0 и някакви бабаити изтръгнаха Мартин от ръцете на съпругата ми и избягаха навън. Поставиха ми условие, че ще го върнат, ако напусна срещата. Аз останах със семейството ми пред залата и отборът ни падна, но най-важното е, че детето ми беше в безопасност. После, като дойдоха да играят при нас, ги смачкахме за нула време и след това им изпочупихме рейса. Такива бяха времената тогава.

- Вие ли натиснахте Мартин да стане волейболист?

- Той отрасна в залата. Не пропускаше тренировка от най-ранна възраст. Първо обаче се пробва в баскетбола, понеже съпругата ми беше треньор на "Стабил Пластик Бари" в А1. Близо 2 г. ходеше там, но се оказа, че бягането му идва в повече и избра волейбола.

Заради по-ниския ръст в "Левски" го обявиха за безперспективен и не го взеха в мъжете. Прибрах го при мен в "Бухово" и там дръпна много.

- Как се стигна до работата ви с този прослувут отбор?

- Покани ме журналистът Сашо Йовков, който играеше там. Направихме добър колектив, а организацията беше на западно ниво. Получавахме заплати, премии, купони за храна и транспорт. Всичко се даваше на определения ден без минута забавяне. Водеха ни на работа в различни предприятия, някои например бяха миньори. Преди сезона, в който взехме титлата, в отбора беше останал само Мартин. Групата я запълнихме с момчета, които бяха освободени от различни отбори. Тогава дойдоха Стойчев, Владислав Иванов-Сарата и други добри играчи.

- Имате две титли като треньор на ЦСКА. Усетихте ли някакъв сантимент заради това, че дълги години сте играли в "Левски"?

- Не бих казал. Като играех в "Левски", бях студент, а всички останали - офицери или партийни членове. Там такива хора се поставяха тогава. След казармата можеше и аз да стана офицер, но веднага щом се уволних, дойде предложението за Италия. Аз карах късно казармата заради следването и малко по-особено се развиха при мен нещата. Сега обаче имам възможност да стана шампион и като треньор на "Левски".