Легендата на Левски Кирил Ивков говори пред "Тема Спорт" по слу­чай юбилея си - вчера той стана на 70 години. Роден на 21 юни 1946 г., той идва на "Герена" през 1967 година и до 1978 изиграва 375 мача за тима (четвърти резул­тат в историята), печели четири титли - 1968, 1970, 1974 и 1977 г. и четири пъ­ти Купата на България -1970, 1971, 1976 и 1977 г. През 1974 и 1975 година е избран за футболист №1 на България.

Г-н Ивков, как се чувства­те на 70? Какво си пожелава­те?

- Дай Боже и на 80-години да се чувствам по същия начин, както сега. Ако погледна назад към кариерата си на футбо­лист, виждам, че съм изпълнил почти всичките си мечти. Седемдест години не са малко - имало е и смесени емоции, не може всичко да е добро. Като се замисля - аз съм щастлив чо­век. Не само заради спортни­те успехи, а и защото имам прекрасно семейство. Сега много се радвам на внуците. На първо четене - това е най-хубавото - щом семейството е добре, значи всичко е окей.

Коя бе най-голямата ви награда като футболист?

- Това, че правехме хората щастливи - в онези години то­ва бе истинската награда. С Левски играехме пред стра­хотна публика, стадионите бяха пълни, независимо къде гостувахме, феновете ни се радваха много. Така че не мога да се оплача. Мерило ни бе веч­ното дерби с ЦСКА. Като побеждавахме, повече от поло­вин България бе щастлива, а когато губехме - тя страдаше. Няма да забравя първия си дву­бой за Левски - излязох от ту­нела, а стадионът беше пълен, феновете ме впечатлиха. Обичаха ни много, болеше ги, когато падаме. Заради такава публика за нас, играчите, беше задължение да печелим. Те ни направиха големи футболис­ти. Тогава пари нямаше - игра­ехме за чест и слава, за хората по трибуните.

Добре сте го правили - ка­то футболист нямате загуба на „Герена" в шампионатен двубой...

- Имаме, но когато станах треньор... Доведоха ме дире­ктно от морето да поема ти­ма. Това беше след разформи­роването на Левски и ЦСКА след финала за купата през 1985 година. Тогава ни би Бо­тев Враца... Като играч се случваше да направим някой равен - помня един срещу Бе­рое. Но те се броят на пръс­тите на едната ръка, остана­лото бе победи (б.а. - от 1 ок­томври 1966 г. (1:2 срещу Бо­тев Пд) до 23 февруари 1985 г. (2:3 срещу Миньор Пк), или 18 години, 4 месеца и 22 дни Левс­ки е изиграл 203 поредни мача без загуба на своя стадион - ре­корд в клубния ни футбол). Горд съм, че съм бил част от тази история. Когато играе­ше Сашо Костов, преди мач заставаше на вратата на съб­лекалнята, слагаше на нея че­тири пръста и казваше - "Знае­те какъв е печатът за днес". Трябваше да бием с четири го­ла ! Бяхме силен отбор, но пуб­ликата ни бе 12-ият играч. Жестока беше, естествено в добрия смисъл на думата. Пом­ня мач срещу Пирин Благоевг­рад на „Герена". Бяха добри, но ги ударихме (б.р. - с 4:0, като попаденията са през втората част). Не можеше да се хвърли игла. На другия ден треньорът ни Митко Дойчинов донесе вестник "Спорт" в съблекалня­та и го закачи на дъската, на която правеше разборите. Заглавието бе "Рекорд - 60 хи­ляди на „Герена". Ето това беше силата на Левски.

Кое отчитате за най-го­лям личен успех?

- Много са - среброто от Олимпиадата в Мексико през 1968 година, титлите и купи­те с Левски, избирането ми в две поредни години за футбо­лист №1 на България през 1974 и 1975-а, победите над Аякс и Барселона. Винаги ще помня първата си титла с Левски -незабравими емоции. След то­ва дойде Олимпиадата - прек­расно изживяване. Трябваше да станем първи, но ни порязаха на финала срещу Унгария. В не­го поведохме, но ме изгониха за нищо, червени картони по­казаха и на Меци Веселинов и Начко Михайлов. После само на нас тримата не ни дадоха ор­дени - защото ни били изгони­ли.

Ставате известен като защитника, опазил Краля на футбола Пеле...

- Това беше през 1970 годи­на. С националния отбор из­карахме в Бразилия един месец. Първият ни мач беше с нацио­налния им отбор. Същият със­тав, който два месеца по-къс­но стана световен шампион. Сред стартовите 11 не бе Пе­ле. След мача ми подариха един радиоапарат за най-добър футболист на терена. А на иг­рището имаше такива звезди! Явно, защото мачът завърши 0:0. Още си пазя снимката с ра­диото. Яд ме е, че него го няма - сега след толкова години Левски ще отвори музей, а аз няма да мога да го даря. Причи­ната е, че след като се върнах­ме от турнето, си купих кола - Опел. След години го продадох и забравих да сваля радиото. А сега то можеше да отиде в музея! Но снимката ще оста­не... Пеле беше виртуоз, магь­осник. На почивката на мача се прибрахме в съблекалните и изведнъж все едно стадионът избухна. Покатерихме се на пейките да видим какво става - Пеле изле­зе да загрява с №13. Влезе и първите 15-20 минути бяхме като зашеметени. Дотогава бяхме го гледали само по све­товните първенства - и то тези, които сме имали теле­визори. Беше изключителен, мога да си представя как е иг­рал като по-млад. И не случай­но е Краля на футбола. После имаше сравнения с Марадона. Аз не ги обичам тези работи, както стана и с Гунди и Сто­ичков тук. Все пак всеки е иг­рал в различна епоха.

Като казахте Гунди - с как­во помните Аспарухов?

- (Гласът му се променя.) Три години бях с него. Имах щасти­ето да играя както против не­го, така и да му бъда съотбор­ник. За Аспарухов е изписано и изговорено много. Беше изклю­чителен - не само като футболист, но и като човек. Това го изкачва още по-високо. Господ го беше надарил - красив мъж, добър човек, отличен футбо­лист.

Какво е чувството да из­ведеш с капитанската лента Левски срещу Аякс и Барсело­на на Кройф и Неескенс?

- Това е нещо голямо, настръхвам. Гледам с тъга към онези години - къде е сега наши­ят футбол? Не всеки може да елиминира Аякс и да вкара пет гола на Барса (б.р. - Левски бие с 5:4).

Калява ли работата в ми­на?

- (Смее се.) За късмет или не, тогава имаше постанов­ление, че можеше да отбиеш военната си служба в "Креми­ковци" или мината. Аз бях юноша на Металург Перник, там играех. Преди да отида войник, трябваше да премина в ЦСКА - само те имаха спортна школа. От "Армия­та" ме искаха много, трень­орът им дойде да ме гледа, направиха и контрола ЦСКА - Металург. Но се вдигнаха от партията в Перник и миньо­ри - герои на труда, и в край­на сметка ме оставиха в гра­да, но в Миньор.

Дълго време работихте в ДЮШ на Левски, зареждаше ли ви тази работа?

- Винаги е имало талант при нас. По Б и А група имаме фут­болисти за два отбора. Дай Боже сега малко нещата да се оправят. Защото толкова много чужденци минаха през тима, че не е за говорене.