Зинедин Зидан стана поредният специалист, носител на „Златната топка", който се пренасочи от терена към скамейката. Французинът спечели най-ценното индивидуално отличие през 1998 г., когато покори световния връх с Франция, а 2 по-късно стана и европейски шампион с петлите. От 4 януари Зизу е начело на Реал М. В действителност той още от 2013 г. е работил като помощник в Белия балет и наставник на филиала Кастиля, но същинският му скок в професията е сега. След експеримента с Рафаел Бенитес кралските мъки май свършиха, а стартът на Зинедин е повече от впечатляващ - 5:0 срещу Ла Коруня и 5:1 срещу Спортинг Хихон. За фанфари обаче е още твърде рано, сериозният тест ще са двубоите срещу Барселона и Атлетико М, а следващия месец чука на вратата 1/8-финалът в Шампионската лига срещу Рома. Историята показва, че не всички носители на „Златната топка" после са правили успешни треньорски кариери. Ето и някои от най-ярките примери.

Йохан Кройф (1971, 1973, 1974)

Холандецът е единственият, спечелил европейската клубна корона като играч (Аякс) и наставник (Барселона). Кройф превърна каталунците със своя Дрийм тим в неделима част от елита на Стария континент. С Барса Йохан Велики спечели с 4 титли, Кралска купа, 3 Суперкупи на Испания, КНК и Суперкупа на Европа. Ако добавим двете Купи на Холандия и КНК начело на Аякс, то безспорно Кройф е с най-богатата и успешна кариера като треньор от кавалерите на „Златната топка".

Франц Бекенбауер (1972, 1976)

Кайзера е достойният отговор на Германия към предизвикателството на съседите. Бекенбауер може да се похвали, че е ставал световен шампион като играч (1974) и селекционер (1990), а начело на Бундестима Франц има и финал (1986). Трикратният носител на КЕШ с Байерн изведе мюнхенци до титла (1994) и Купа на УЕФА (1996). Освен в родината си Бекенбауер за 4 месеца е начело на Марсилия (1991), който впоследствие печели надпреварата в Лига 1. Сега Франц е почетен президент на мюнхенци.

Алфредо ди Стефано (1957, 1959)

Аржентинецът на терена спечели титли с Ривър Плейт (2), Милионариос (3) и Реал М (8 плюс 5 пъти КЕШ), след което в продължение на 24 г. бе треньор. Русата стрела не се изложи и на новото поприще, ликувайки с титлата на два континента - с Бока Хуниорс (1969), Ривър Плейт (1981) и Валенсия (1971), като с прилепите печели и КНК (1980). Приносът му към богата витрина на Реал М е Суперкупата на Испания (1990).

Алан Симонсен (1977)

Крехкият, но жилав и пъргав датчанин има титли с Вейле (3), Борусия М (3), а с Барселона - Кралска купа и КНК (1982). Като треньор дебютира през 1991 г., изпадайки с Вейле. Продължи като селекционер на Фарьорските острови (1994-01), спечелвайки 7 и губейки 37 мача. После пое друго „джудже" - Люксембург (2001-04) и от 27 срещи записа 23 поражения и 4 равенства. За последно бе временен треньор на Фредерисия (2013).

Мишел Платини (1983 1984, 1985)

Краля спечели купата (Нанси) и титлата (Сент Етиен) на Франция, за да се превърне по-късно в легенда на Ювентус (2 титли, КЕШ, КНК, Междуконтинентална купа, Суперкупа на Европа). Еврошампионът с петлите (1984) оглави първия тим (1988-92) на родината си. Платини ще остане в аналите със серията от 19 мача без загуба, последвана от пълен провал без нито един успех на Евро'92. С това треньорската му кариера скоропостижно приключи. Мишел се ориентира към футболно чиновничество и след като стана президент на УЕФА, се забърка в корупционен скандал и наскоро получи 8-годишна дисквалификация точно в момента, когато се гласеше да седне в шефското кресло на ФИФА.

Рууд Гулит (1987)

Тъмнокожият холандец спечи титлите с Фейенорд (заедно с Андрей Желязков), ПСВ Айндховен (2) и Милан (3), добавяйки с росонерите дубъл от КЕШ, Междуконтиненталната купа и Суперкупа на Европа. В Челси смени като играещ мениджър Глен Ходъл и донесе ФА къп (1997) на сините. Това е единственият светъл лъч за Гулит на новото поприще, където работи още в Нюкасъл, Фейенорд, ЛА Галакси, за да приключи в Терек (2011) и се отдаде на коментаторстване.

Марко ван Бастен (1988, 1989, 1992)

С Аякс по 3 пъти спечели титлата и купата, преди да се премести в Милан за най-бляскавия период на росонерите (4 титли, по 2 КЕШ, Суперкупи на Европа и Междуконтинентални купи). През 2003-а пое дубъла на амстердамци, след което стана селекционер на Холандия (2004-08). Блестящо започна на Евро 2008 - 3:0 срещу световния шампион Италия, 4:1 срещу финалиста Франция и 2:0 срещу Румъния, но се срина на 1/4-финала срещу Русия (1:3). На Мондиал 2006 също се провали - 0:1 срещу Португалия в 1/8-финал. Не направи нищо по-късно в Аякс, Хееренвеен и АЗ, а от миналата година е помощник на Дани Блинд в Холандия. Сам призна, че не става за старши треньор.

Лотар Матеус (1990)

Световният (1990) и европейски (1980) шампион с Германия започна начело на Рапид В (2001), но успехът го споходи следващия сезон - в Партизан. С гробарите Лотар спечели титлата и вкара тима за групите на ШЛ. Следващите опити обаче не му донесоха радост начело на Унгария, Атлетико Паранаензе, Макаби Нетаня и Расинг (Арж). Като помощник на Трапатони стана шампион със Залцбург (2007). Последната му неуспешна авантюра бе начело на България (2010-11), след което се изявява като коментатор.

Матиас Замер (1996)

Дефанзивният халф е шампион на ГДР (Динамо Др-2) и на обединена Германия (Щутгарт, Борусия Д-2, плюс ШЛ), а с Маншафта ликува на Евро'96. Като треньор започна в Дортмунд и през 2002 г. спечели титлата, игра и финал за Купата на УЕФА (2:3 срещу Фейенорд). Един сезон изкара в Щутгарт и през 2005-а рано приключи с професията, ставайки директор в ГФС, а от 2012 г. е спортен шеф на Байерн.

Фабио Канаваро (2006)

Италианският централен защитник спечели Купата на страната (2 пъти) и тази на УЕФА с Парма, добави още 2 титли с Реал М. Върхът за Канаваро бе триумфът на Мондиал 2006 със скуадра адзура (с тима до 21 г. е двукратен еврошампион). Фабио приключи кариерата си в дубайския Ал Ахли, където стана помощник-треньор. По препоръка на Марчело Липи оглави Гуанжу Евергранде през 2014 г., от 22 мача загуби 6 и 6 завърши наравно, преди да бъде неочаквано уволнен, а трофеите в Китай обра наследникът му Луис Фелипе Сколари. Неаполитанецът през октомври прие офертата на саудитския Ал Насър, където от 13 мача спечели 18 т.

Христо Стоичков не успя да
пренесе блясъка от терена

Христо Стоичков вдигна „Златната топка" през 1994 г. Камата тогава стана четвърти в света с България и голмайстор на американския мондиал (заедно с руснака Саленко с по 6 попадения). За общо 7 сезона в Барселона Христо спечели сърцата на каталунците, давайки приноса си за 5-те титли, Кралска купа, КЕШ и КНК. Трикратният шампион с ЦСКА и четирикратен носител на купата не пропусна да ликува още с азиатската КНК (Ал Насър), Купата на Джейлигата (Кашива Рейсол) и Купата на САЩ (Чикаго Файър).
Христо обаче не успя да пренесе бляскавата си футболна кариера на треньорското поприще. Стартът му бе като селекционер на България (2004-07), но се разминахме с участие на Мондиал 2006 и Евро 2008. Камата не успя да спаси Селта (2007) от изпадане от Ла Лига. Чак на другия край на света - в ЮАР, Стоичков постигна треньорския си връх, завършвайки втори с Мамелъди Съндаунс.

Първият роден клуб, който пое, бе Литекс, с който между януари 2012 г. и май 2013 г. записа общо 54 мача (30-10-14), давайки път на момчета от школата на оранжевите. През лятото оглави любимия си ЦСКА, но турбулентният период вече бе обхванал армейците и след месец напусна без официален мач. На „Българска армия", където изгря звездата на легендарния №8, засега угасна треньорската му кариера. После Стоичков подписа договор с могъщия мексикански тв канал „Телевиса" и в момента се чувства щастлив като коментатор, зарязвайки треньорството...

Пробвали, но не успели

Още първият носител на „Златната топка" - сър Стенли Матюс (1956), се пробва без успех като треньор. Авантюрата му се изчерпва с един сезон начело на Порт Вейл. Английската легенда обаче държи рекорд, който може би никога няма да бъде подобрен - получава признанието, когато е на 41 г.! Другото любопитно за Матюс е, че е единственият от кавалерите на „Златната топка", който никога не е ставал шампион.
Луис Суарес Мирандес (1960) е легенда на Барселона (по 2 титли, Кралски купи и Панаирни купи) и Интер (3 титли, по 2 КЕШ и Междуконтинентални купи. Галисиецът 3 пъти е водил нерадзурите, а още Сампдория, СПАЛ, Комо, Каляри, Ла Коруня, Албасете и Испания (включително и младежите), но без успех. Подобна е съдбата и на Омар Сивори (1961) - трикратен шампион с Ривър Плейт и Ювентус. Натурализираният аржентинец, играл и за Италия, остана с празни ръце начело на Росарио Сентрал, Естудиантес, Расинг и гаучосите.
Лев Яшин (1963) остава в аналите като единственият вратар с отличието. Легендата на Динамо М е водил втория отбор на СССР, а също така е бил началник на родния си клуб. Сър Боби Чарлтън (1966) покори Европа (Манчестър Ю) и света (Англия). Нападателят обаче не остави следа начело на Престън и Уигън. Флориан Алберт (1967) игра само за Ференцварош (4 титли и Панаирна купа) и Унгария. Като треньор опитът му се изчерпва с младежите на зелено-белите и либийския Ал Ахли.
Бомбардирът на нацията Герд Мюлер (1970) спечели всичко с Байерн и Германия. Баварците му подадоха ръка покрай проблемите с алкохола, назначавайки го за помощник в школата. Миналата година Мюлер бе диагностициран с болестта на Алцхаймер.
Олег Блохин (1975) е с легендарен статут в Динамо (8 титли на СССР и 2 КНК). Украинецът обаче не можа да постигне нищо начело на киевчани, националния отбор на страната си, а също и с гръцките ПАОК, Йоникос и АЕК. Без трофеи остана и Кевин Кигън (1978, 1979). Легендата на Ливърпул (3 титли, КЕШ, 2 Купи на УЕФА) успя и в Германия (шампион с Хамбургер), но като мениджър финишира 2 пъти втори в английския елит с Нюкасъл и вкара Ман Сити в елита.
Французинът Жан-Пиер Папен (1991) постигна успехи на терена с Брюж, Марсилия, Милан и Байерн, но не и от другата страна на барикадата. Треньорският му експеримент в Аркашон, Страсбург (с Емил Гъргоров и Димитър Рангелов), Ланс и Шатору се оказа неуспешен.
Донякъде изключение сред неудачниците на новото поприще е първият източноевропеец с приза - Йозеф Масопуст (1962). Чехословашката легенда и финалист на Мондиал'62 е 8 пъти шампион с Дукла Пр, а за 24 г. треньорска кариера стигна само до титла със Збройовка (1978).

Неизкушени от професията

Французинът Раймон Копа (1958) ликува с Реал М (2 титли и 3 пъти КЕШ), ставал е първенец и с Реймс (4). Атакуващият халф с полски корени обаче не се е изкушавал да се пробва като треньор. Денис Лоу (1964) е първият и единствен шотландец с признанието. Централният нападател на Торино, манчестърските Сити и Юнайтед остава във футбола като коментатор. Черната перла Еузебио (1965) също се задоволи с легендарния си статут в Бенфика (11 титли плюс КЕШ) и Португалия (3-и на Мондиал'66).
Футболът, жените и алкохолът са трите стълба, около които се въртя животът на гениалния северноирландец Джордж Бест (1968). Незабравимият №7 на Юнайтед никога не се е замислял да се пробва като треньор. Това важи и за Златното момче на Италия - Джани Ривера (1969). След бляскава кариера, посветена на Милан (3 титли, по 2 КЕШ И КНК), той безуспешно се пробва като политик. Карл-Хайнц Румениге (1980, 1981) бе звезда в Байерн и Интер. Германецът се пробва като коментатор, след което стана първо вицепрезидент, а в момента е шеф на борда на баварците.
Паоло Роси (1982) също не се изкуши от треньорството, след като спечели всичко с Ювентус (2 титли, Купа на Италия, КЕШ и КНК) и покори световния връх с Италия (1982). Нападателят се пробва за кратко в политиката и се отдаде на бизнес с недвижими имоти и коментаторство.
Игор Беланов (1986) е последният представител на СССР с ценния приз. Нападателят на Динамо К и сборная е собственик на школа в родния Одеса. Брилянтният техник Роберто Баджо (1993) взе треньорски лиценз, но не го използва. Будиста (титла и Купа на УЕФА с Юве, скудето с Милан) бе назначен за шеф на техническия сектор към Италианската федерация, но след като не бе приета програмата му, напусна.
Джордж Уеа (1995) след края на футболната си кариера (шампион с Милан-2 и ПСЖ, купа с Монако) се хвърли в политиката. През 2005 г. загуби балотажа за президентските избори в Либерия. Занимава се и с хуманитарна дейност.
Роналдо (1997, 2002) след 2 световни титли с Бразилия и още купища трофеи (с Крузейро, ПСВ, Барселона, Интер, Реал М и Коринтианс) откри мениджърска агенция. Съсобственик е на маркетингова фирма и клуба Форд Лодърдейл Страйкърс (НАСЛ). Сънародникът му Ривалдо (1999) чак на 43 през 2015-а окачи окончателно бутонките на пирона в Моджи Мирим, на който е президент. Нападателят стана шампион на Бразилия (Палмейрас), Испания (Барселона-2), Гърция (Олимпиакос-3) и Узбекистан (Буньодкор-3), а с Милан вдига ШЛ.
Луиш Фиго (2000) направи успешна кариера в Спортинг Л (купа), Барселона (2 титли и КНК), Реал М (2 титли и ШЛ) и Интер (4 титли). Португалецът първо стана лице на нерадзурите, а през януари 2015-а обяви кандидатурата си за президент на ФИФА, но през май я оттегли. Майкъл Оуен (2001) е последният засега англичанин със «Златната топка». Легендата на Ливърпул (ФА къп, Купа на Лигата-2, Купа на УЕФА, Суперкупа на Европа) спечели единствената си титла с големия враг Юнайтед (2011). След кратък актьорски експеримент Оуен продължи като коментатор.
Павел Недвед (2003) направи добра кариера в Спарта Пр (3 титли), Лацио (скудето, 2 купи, КНК) и Ювентус (по 2 титли и Суперкупа на Италия). С Чехия стана втори на Евро'96, но Апенините го влечаха. Павел първо бе посланик на Ювентус, а отскоро вицепрезидент на клуба.
Андрей Шевченко (2004) е последният мохикан от Изтока сред кавалерите на отличието. След брилянтна кариера в Динамо К (5 титли и 3 купи), Милан (титла, купа, ШЛ, Суперкупа на Европа) и скромно представяне в Челси (ФА къп) украинецът се насочи към политиката.