Лийке Мертенс е една от най-проспериращите футболистки на нашето време. Историята ѝ е силно вдъхновяваща за всяка жена, която често е отритвана от мъжкия футболен свят. Холандката доказва, че има място на "зелената" сцена, редом до най-великите във футбола. Тя става играч №1 на Европейското първенство, извеждайки Холандия до първи трофей в историята, а след това е отличена и като №1 в Европа. Печели и приза на ФИФА...
В момента е част от Барселона и най-добрите ѝ моменти изглежда тепърва предстоят.
Мертенс използва онлайн платформата "Players Tribune", където разказа своята история. Ето я и нея:
Източник: Players Tribune
Мечтите са доста забавно нещо, нали? Защо мечтаем за нещата, за които мечтаем?
Като пример мога да ви дам миналата година, която беше като сбъдната мечта за мен. Спечелването на Европейското първенство с Холандия у дома, както и това, че бях избрана за играч №1 в този турнир. Подписването с Барселона, моят любим клуб... Както и това, че бях в един самолет с Лионел Меси...
Това, че бях обявена за най-добър играч в света. Понякога дори ми е трудно да разбера всичко, което ми се случи. Затова трябва да ви призная нещо. Когато бях малка не съм мечтала за нищо от това. Никога не съм си представяла, че ще спечеля Европейското първенство, нито че изобщо ще бъда част от националния отбор на Холандия. И не е било защото не съм искала да мечтая за тези неща... Просто не можех да си го позволя. Нека ви обясня какво имам предвид. Израснах в малък град - Берген с едва няколко хиляди души население. Намира се на границата на Германия. По онова време женският футбол не беше така развит в Холандия, както е в момента. В днешно време малките момичета лесно могат да си представят пътя до върха, защото имат своите идоли сред жените във футбола. Именно заради това могат да мечтаят да играят за Аякс, Барселона, Манчестър Сити... Все големи клубове. Аз обаче, нямаше как да го правя. Всичко, което знаех бе, че искам да играя футбол постоянно. Нямах своите идоли, защото жените не играеха футбол по онова време. Нямаше как да следвам стъпките на някоя, която вече е направила и постигнала това, което искам и аз. Тогава дори не знаех, че съществува холандски женски национален отбор. Затова мечтаех за други неща.
"Искам да играя за Аякс" - това е любимият ми отбор в Холандия. Не женският тим, а мъжкият. Знам какво си мислите в момента, защото местните хора ми казваха същото.
"Но ти си момиче. Невъзможно е..."
Източник: Twitter
Знаех го, нямаше логика, но и не беше нужно. Не и докато имах топка в ръцете си. Не и докато имах своя идол в Барселона - Роналдиньо.
Първият ми най-ярък спомен от детството ми е как майка ми ме води на мач на моите братя. Нямах търпение и аз да изляза на терена, но трябваше да чакам докато навърша поне 4 годинки. Затова винаги носех една малка топка със себе си и играех сама. Точно така хората в града ме разпознаваха: малкото момиче, което винаги тича след топката. И когато казвам винаги, имам предвид наистина винаги. Когато се връщахме от училище към 15 часа и моите приятелки отиваха да играят със своите Барбита, аз директно хващах топката и започвах да играя футбол с братята ми и техните приятели. Всички бяха по-големи от мен, но винаги ми позволяваха да играя с тях. Но дори, когато нямаше никой, с който да играя, винаги имах своята обичана топка и специална компания. Стената.
Това е красотата на футбола, нали? Когато нямаш приятели, с които да играеш, винаги можеш да се насочиш към стената и тя ще ги замести. Ритах топката към нея по цял следобед. На майка ми винаги ѝ се налагаше да идва да ме търси за вечеря, защото никога не си бях вкъщи по това време. Мисля, че техниката ми дойде именно след такива "съревнования", защото ритах топката и с двата си крака.
Десен, ляв, десен, ляв, десен.
Баща ми често казваше: "Тренирай повече с левия си крак".
Ляв, десен, ляв, ляв, ляв.
Пробвах най-различни комбинации. Знаете ли за обръщането на Кройф, което направих на Европейското? Тренирах го доста. Йохан Кройф беше герой за всички нас, тук в Холандия.
Но още по-големият ми герой беше Роналдиньо. Просто обожавах неговия стил. Спомням си, че по телевизията вървеше една реклама "Йога Бонито", в която той и други играчи показваха своите "трикове" с топката. Затова гледах клиповете в "Youtube" и изучавах всяко едно негово действие, опитвах се да го пресъздам по най-близкия до неговия начин.
Също така правех по много крачета. Рекордът ми беше сто, но винаги исках повече и повече. Исках да ставам все по-добра, да предизвиквам себе си. Онзи трик, който не сработи вчера, можеше и да се получи днес.
В първия клуб, в който играех, бях редом само до момчета. Това може и да звучи доста странно сега, но бях много щастлива, че отбор като този наистина ме искаше в състава си. Познавам момичета, които нямаше как да играят в мъжки тимове и винаги търсеха такъв, който е съставен само от жени. А, както се досещате, нямаше много такива в Берген. Това беше и другото, по което ме разпознаваха местните: единственото момиче сред момчетата.
Баща ми беше моят треньор в продължение на три или четири години, но винаги се отнасяше с мен така, както с всеки друг играч. Моите съотборници също знаеха, че наистина мога да играя футбол, затова винаги са се отнасяли с уважение към мен. Но съперниците ни, дори техните родители, те винаги казваха едно и също нещо.
"Ах, момиче на терена? Тя не може да играе футбол..."
И, знаете ли, това е истината. Момчетата и момичетата са различни. На тази възраст, те бяха много по-бързи и силни от мен. Именно затова ги изненадвах, когато такова малко момиче минава покрай тях диблирайки. Някои от тях имаха сериозен проблем с това. Изобщо не им харесваше. Но аз съм щастлива заради това, че имах възможността да играя само с момчета, докато не навърших 16 години. Научих много. Може би, нямаше да стана толкова добра, ако не бях играла с тях.
Имаше и трудни моменти, особено когато печелехме. Разбира се, отборът ни се събираше на терена след мача и всички си "давахме пет". Но след това, момчетата влизаха в съблекалнята и празнуваха там. Очевидно, аз се къпех в различна съблекалня и понякога ги чувах как викат и пеят заедно. А аз стоях в моята малка стаичка сама, сваляйки бутонките си. Беше... Е, добре, беше различно. Но мисля, че това ми се отрази добре. Научих се как да продължавам да се боря за мечтата си, дори когато бях сам-сама. Това беше умение, на което ми се наложи да разчитам доста докато бях тийнейджър. Понякога си задавах въпроса: "Коя мечта точно преследвам? Да играя за мъжкия отбор на Аякс?". По онова време наистина не виждах пътя пред себе си, докато не ми се случи нещо доста интересно един ден...
Източник: Twitter
Влязох в състава на националния отбор на Холандия до 19 години. Бях само на 15 и тъй като те тренираха в Амстердам, трябваше да напусна родното си място и да замина за този огромен град (е, беше доста огромен, поне за мен). Трябваше да напусна дома си. Живеех с момичета, които бяха 18, 19-годишни. Да, бяхме съотборници, но рядко прекарвахме време заедно, затова трябваше да се науча да правя всичко сама. Неща като готвене и пране. Нямах никаква представа как да правя нито едно от тези неща. Затова винаги се обаждах на майка ми. Най-трудно беше прането. Веднъж ѝ се обадих, защото не знаех как да включа пералнята, но и след това не се справих. Затова я набрах още веднъж и още веднъж след това...
"Мамо, какво да направя? Какво правя грешно?"
Мога да ви кажа, че никога не съм разсипвала дрехите си или, че не съм имала проблеми с готвенето, но това ще бъде лъжа.
Там ми се наложи да порасна доста бързо, защото иначе нямаше да мога да оцелея. Първият ми по-труден момент дойде около Коледа. Амстердам не е като Барселона, където е слънчево през цялото време. Там е тъмно. А аз бях наистина самотна. Бергер беше на два часа и половина път, затова отидох да видя семейството и приятелите ми, но можех да остана едва един или, най-много, два дни, тъй като трябваше да се върна, за да тренирам. За мое щастие, винаги можех да разчитам на родителите си и съм им толкова благодарна затова. Не съм отгледала по някакъв по специален начин. Майка ми си седеше вкъщи и се грижеше за мен, за двамата ми братя и за по-малката ми сестра. Баща ми работеше доста, за да ни издържа. Родителите ни правеха всичко за нас. Ако им се обадех дори в 3 часа през нощта, те щяха да дойдат. Дори когато бях в Амстердам и ако не се чувствах добре, те щяха да дойдат.
Ако те не вярваха в моята мечта, никога нямаше да постигна и да съм това, което съм сега.
Преместването в Амстердам определено ми отне някои неща. Когато си на 15 е доста трудно да виждаш приятелите ти да правят определени неща с лекота, докато на теб ти се налага да влагаш много повече усилия. Когато напуснах дома, сестра ми беше на 8 години. Винаги сме имали добри взаимоотношения, но нямах възможност да я видя как расте, или поне не такава, каквато имаха братята ми. Различно е, защото никога не бях вкъщи. Сигурна съм, че много футболисти, независимо дали мъже или жени, биха се съгласили с мен. Но винаги се налага човек да прави саможертви и знаех, че ако искам да бъда професионален футболен играч, ще ми се наложи да правя още.
Играх за отбори в Белгия, Германия и Швеция. През 2010 година, както вече ви споменах, бях част от националния отбор на Холандия до 19 години, а година след това направих дебют за първия тим. През 2013-а играх на Европейското първенство в Швеция. Само две години по-късно, достигнахме до участие на Световното първенство - първият път, в който Холандия достигаше до квалификациите.
Така че в крайна сметка, всички саможертви ти се отплащат в даден момент.
Беше едно наистина лудо преживяване. Спомням си първия ни мач на това Световно - срещу Нова Зеландия в Едмънтън. Отборът на Канада бе играл преди нас и имаше доста хора на стадиона. Може би повече от 40 000 души. Ние бяхме доста щастливи само от факта, че сме достигнали дотук, а сега ни предстоеше да играе на този невероятен стадион, с още по-невероятна атмосфера и опонент, който е от другия край на света. Беше страхотно.
Но все пак бяхме толкова нервни...
И все пак, победихме с 1:0.
И аз отбелязах победния гол.
Източник: Players Tribune
Спомням си всеки детайл от случилото се. Беше 33-ата минута и видях как топката влетя в мрежата и как съотборниците ми тичат към мен. Не можех да повярвам. Нямаше как нещата да се наредят по-добре от това.
Бяхме от класиралите се 16 отбора, което си беше доста впечатляващо за тим, който участва на Световно първенство за първи път. Въпреки огромната часова разлика, семейството и приятелите ми винаги гледаха мачовете, но повечето хора в Холандия разбираха какво се е случило чак на следващия ден. Това беше невероятно преживяване, но не може да се сравни с това, което се случи две години по-късно.
Разбирате ли, в момента всички в Холандия са запалени по женския футбол и предполагам, че може да се досетите защо.
През 2013 година не успяхме да излезем от груповата фаза на Европейското първенство, но сега ние щяхме да сме домакин на този турнир. Вече знаех, че този път групата ни е доста силна и няма да е лесно. След Мондиала, повечето от момичетата започнаха да играят за отбори в Европа. Преди това, всички бяха част от местни холандски тимове, което най-вероятно е добре за първенството ни, но не и за националния отбор. Ако искаш да ставаш все по-добра, трябва да играеш срещу най-добрите в Европа. Затова знаех, че вече ще се представим на по-високо ниво, но действително да спечелим Европейското? Мечтала съм за това, но... Не, стига.
Никога няма да забравя първия ни мач, беше срещу Норвегия. Преди автобусът да спре на стадиона, нямах никаква представа какво точно да очаквам. Когато наближихме, видяхме оранжево море. Беше невероятно. Оранжеви фланелки, оранжеви знамена, оранжеви шалове. Оранжево навсякъде. Всички просто настръхнахме.
Може би очаквахме някои от тези неща, но всичко това?
Затова си дадохме обещание.
"Добре, момичета. Ще излезем и ще играем за всяка една от нас, ще им покажем колко сме добри. Но също така, ще играем и за тях. За всички тези хора, които са дошли, за да ни подкрепят!"
Всичко започна точно там, с това обещание. Този момент ни даде толкова много сили и никога не изгубихме това чувство. Всеки път, когато излизахме на терена, виждахме всички тези хора в оранжево. Това ни помогна много.
Спечелихме групата си и стигнахме до финала. Истина е, че имахме и доза късмет, но аз вярвам, че късметът също трябва да си го заслужиш. Имахме прекрасен отборен дух през цялото време, всеки подкрепяше другия. Наясно бяхме кой каква роля изпълнява - от първия избор за нападател до третия вратар. Колкото по-напред достигахме до турнира, толкова по-близки ставахме и израствахме.
В определен момент, имах чувството, че сме непобедими.
А както се оказа, наистина бяхме.
Победихме Дания на финала. Първата титла в историята, и то у дома, пред собствените ни фенове.
Източник: Twitter
Никога обаче няма да забравя един определен момент. Докато празнувахме и вече имах златния медал, окачен около врата ми, видях родителите ми. Те много добре знаеха колко много неща съм пожертвала, за да достигна до този етап в живота ми. А аз бях наясно колко много са ме окуражавали те, подкрепяли са ме, само и само да успея да сбъдна мечтата си.
Плаках. Разбира се, че плаках.
Те също.
Никога не си бяха представяли този триумф.
Приятелите ми също бяха на стадиона. Това, че успях да споделя този момент и с тях, беше прекрасно. Бяха ми направили специална книжка, в която имаше снимки от целия турнир. Показваше Европейското първенство през техните очи - като фенове, като приятели. Тогава ми казаха: "Твоето състезание приключи, но нашето също".
След този турнир, животът ми просто беше като вихрушка. Бях избрана за играч на Европейското първенство, както и за №1 за годината в Европа. Вече бях подписала с Барселона, където бе играл Роналдиньо и много скоро щях да нося същата известна фланелка, която носеше и той, докато бях малка. Малко след това, през септември, ФИФА обяви номинираните за най-добър играч в света.
Източник: Players Tribune
Когато разбрах, че съм между тях, всичко беше лудост. Но нашият треньор някак успя да направи нещата още по-луди... Той обсъждаше пътуването до Лондон и изведнъж каза: "Мисля, че ти и Меси ще пътувате заедно". Каза го просто ей така... Опитах се да сдържа емоциите си, но си мислех: "Шегуваш ли се с мен???".
Никога няма да забравя онзи ден. Бяхме в самолета заедно и Меси беше наистина много мил, а аз не владеех много добре испански все още. Сега вече ходя на уроци и бавно напредвам, но напредвам. Дори след като спечелих приза, той ме поздрави, а това само направи нещата още по-нереални. С нас пътуваха и семейството и приятелят ми, което също допълни радостта ми през онази вечер. Сега те също могат да кажат, че са "споделили" самолет с Меси.
Знам, че хората веднага започват да ме сравняват с него. Да, това е огромен комплимент за мен, но той е един от моите герои... Невероятно е колко е бърз в единоборствата, а понякога и в борбата за топката срещу петима...
Старая се да се уча от него. Ако Барселона играе, винаги следя какво прави той, изучавам го. Дори и когато топката не е в него, винаги ми е интересно да следя движението му, как си създава пространства преди изобщо да е получил пас. По това доста си приличаме - когато започнем да диблираме, е доста трудно някой да ни настигне. Но той определено е много по-добър. Ненормално добър.
Източник: Twitter
Животът ми доста се промени след Европейското първенство. Мисля, че най-странното от всичко е, че когато вървя по улицата, хората вече ме разпознават. Дори в Барселона, холандците там винаги ме спират и искат да се снимаме. Това, което обаче стопля сърцето ми, е колко позитивно настроение са към женския футбол в Холандия.
Не веднъж или два пъти съм имала спорове, когато чуя някой да казва, че женският футбол не струва. Разбира се, не казвам, че някога ще бъде толкова добър колкото мъжкия... Няма как да сравняваме женската бързина и сила с тази на мъжете. Нашата цел не е да бъдем толкова бързи, но можем да имаме същата техника, като тяхната. И ако мъжкия футбол може да вдъхновява хората, то и женския също има тази сила.
Европейското първенство промени мнението на доста хора в Холандия. Преди две години, нашите мачове не ги даваха дори по телевизията, или поне повечето не се излъчваха. Сега хората си стоят вкъщи само и само, за да гледат срещите ни.
Сега всяко едно малко момиче знае, че в Холандия има женски национален отбор по футбол.
Източник: Twitter
Всички ние се чувстваме като герои за тях. Това, че ги вдъхновяваме. Това, че момиче от Холандия може да спечели Европейското първенство и да играе за Барселона.
Преди винаги казвах: "Искам да играя като Роналдиньо".
А сега те казват: "Искам да бъда като Вивиан Миедема"
"Или като Даниеле ван де Донк"
"Или дори като Лийке Мертенс"
Това е наистина страхотно!
