Бившият национален селекционер по волейбол Пламен Константинов участва в предаването "Неделяа на НОВа". През този сезон той изведе Локомотив (Новосибирск) до първа титла на Русия. Българинът получи огромно признание за положения труд, като беше избран за треньор №1 в руската Суперлига.
Като състезател сте били шампион 7 пъти, сега за първи път като треньор. Колко различно е усещането?
- Различно е. Всяка първа титла винаги е специална, но и треньорската работа няма нищо общо с тази на състезателя. Ако състезателят може да получава през цялата година някакво удоволствие от играта, то треньорите се мъчат, докато не постигнат някакъв резултат. Само когато има такъв, един треньор получава удовлетворение.
Постоянството ли беше ключът?
- Това беше най-силното ни оръжие. Ние не направихме почти никакви спадове в годината. Другите отбори имаха колебливи изяви. За мен редовният сезон е много показателен, защото не можеш да го спечелиш случайно.
Пламенната ви реч към играчите на Локомотив (Новосибирск) по време на мач от редовния сезон се превърна в истински хит в социалните мрежи, а от клуба пуснаха в продажба и тениска с култовото изказване на специалиста "Аз не съм ви приятелка, а треньор".
- Правилни думи няма. Правилните думи са тези, които предизвикват правилната реакция у състезателя и не винаги говорейки спокойно и на "вие", ще предизвикаш правилната реакция. Това е война. В мирно време воюват спортистите. Понякога се търси и емоция. Да събудиш отбора си, да реагират, дори да реагират към теб, въпросът е да има реакция. Тази реакция може да е негативна, но това може да ги освободи от напрежение и задръжки, които им пречат да покажат това, което умеят. Може и да го загубиш играч така. Това е непрестанна игра, в която да балансираш.
Понякога и емоциите вземат връх.
- Аз съм се наиграл. Папката ми е хвърчала в различни посоки. Помощникът ми Пироли ми беше направил една метална папка, в която да си слагам таблета, но след като полетя към него още на следващия мач, ми върна старата и ми каза: "Размислих, онази не е подходяща".
От средата на 90-те досега емблематичният номер 17 прекарва по-голяма част от време си зад граница - нови отбори, нови държави и нови езици. За него това отдавна се е превърнало в начин на живот, със своите положителни и отрицателни страни.
- Свиква се. Много често човек иска това, което няма. Хората ми казват: "Ех, завиждам ти как пътуваш". На мен ми е омръзнало това, защото особено в Русия с тези разстояния, ние правим по 80 полета за 8 месеца. На всеки три дни - един куфар, летище, мач, пак събираме куфара и друга дестинация. В един момент на човек му писва, тежи му. Хубаво е, че има такива паузи, за да се прибереш вкъщи, да си починеш, защото и двете неща са приятни. Всяко нещо, което правиш прекалено дълго, започва да ти писва и когато спреш, започва да ти липсва. Аз няма да се оплаквам, че ми е такъв животът, аз си го харесвам. Нищо не правя против волята си. Не мога без този адреналин и емоция, с която сме свикнали. Такава ни е работата и това ме държи жив.
Повече ви е дал, или повече ви е взел волейболът?
- Повече ми е дал!
А какво ви е отнел?
- Отнел ми е личен живот, семейство.
