Сбогуването на Роберто Карлуш и Дейвид Бекъм като шампиони окончателно отбеляза края на ерата „Галактикос" в Реал Мадрид. Като човека, който заедно със Зидан, Роналдо и Фиго олицетворяваше галактическия период в Кралския клуб, и напълно в унисон с бъдещото присъединяване на Дейвид Бекъм към американския хайлайф, финалът бе съвсем по холивудски - драматичен и с хепиенд. Със задължителния привкус на предателство и моменти на катарзис.

В последния ден на сезона от трибуните на „Бернабеу" истинска холивудска звезда в лицето на Том Круз не успя да види добре празненствата на терена след победата с 3:1 над Майорка заради опънатите 30 огромни бели знамена, по едно за всяка титла в историята на Реал. Жалко за Круз, защото той изпусна най-голямото шоу, което играчи на "Белия балет" са правили от години и кой знае кога ще имат възможността да го направят отново.

Гонсало Игуаин се бе покачил на вратата, на която Реал вкара трите си гола в мача и бе възседнал гредата, авторът на ключовия втори гол срещу Майорка Махамаду Диара извади отнякъде тюрбан, който напомняше шампионския трофей на Примера. За съжаление Фабио Канаваро развяваше фашисти флаг, Раул се правеше на матадор, Робиньо танцуваше самба само колкото всички да бъдат засенчени от Дейвид Бекъм.

Впрочем не се видяха децата на Мичел Салгадо, малчуганите на Раул или Ван Нистелрой, но англичанинът изведе тримата си синове на терена. Там, най-после като победител в престоя си в Мадрид, следен от всяка камера и фотоапарат на „Бернабеу" в този миг, той се присъедини към хората, които за последен път бяха негови съотборници, за да поздрави Роберто Карлуш - истинската звезда, която напусна Реал в този ден...

Хепиендът на сезона и на една цяла ера за Реал обаче не може да скрие въпросите. Как е възможно отбор, който многократно преживя знаменателното развяване на бели кърпички, да завърши като шампион? Как е възможно същите фенове, които искаха оставката на Фабио Капело, да скандират името му? Как отбор, който изглеждаше жалък и бе прегазен от Леванте и Рекреативо, да завърши на върха? Как президент, който обърка всичко, накрая излезе прав?

Клишето казва, че най-добрият отбор печели Лигата и 38 мача винаги неутрализират късмета и възнаграждават постоянството. Казва, че 38 кръга не могат да лъжат. Не и този път, когато двата най-добри отбора завършиха с равни точки и титлата бе решена от резултатите в преките двубои помежду им, докато в почти всяка друга Лига по света при същите цифри шампионът щеше да е Барселона.

"Това беше нелогично" - възкликна след развоя на шампионата „Мундо Депортиво". - Реал игнорира най-елементарния от футболните принципи. Истината е, че във всеки мач от последните 10 месеца техният опонент бе по-добрият отбор на терена."

Ето най-просто как се развиха нещата за Реал. Севиля, отборът на 2006 г. и най-сериозен кандидат да бъде и отбор на 2007-а, който бе и несъмнено най-впечатляващият отбор в Испания заради прекрасния си футбол, изигра 12 мача повече от шампионите през годината.

Валенсия бе чуплив от самото начало и плати цената на непрестанната епидемия от контузии, която в определен момент от сезона бе извадила от игра над 15 футболисти. Помогна това, че Реал прекара сезона, общо взето, без дълготрайни ключови контузии, докато Самуел Ето'о и Лео Меси пропуснаха по-голямата част от кампанията за Барселона.

Помогна и удивителната способност на Реал да си осигурява победи, без реално да прави нищо, за да ги постигне. Дори при фантастичната си серия в края на кампанията, "Белия балет" балансираше на ръба на бръснача и някак успяваше да не се подхлъзне от грешната страна. Сид Лоу, наблюдателят за испански футбол на „Гардиън" споделя, че една от водещите звезди на Реал в частен разговор е отговорил следното на въпроса какво толкова се е променило в отбора, та да започне да печели в ключовата част от кампанията.

"Нищо.Не сме извънземни. Това, което наистина сме, е късметлии."

Срещу Валенсия при 1:1, докато гостите доминираха тотално, техният най-добър играч Хоакин трябваше да напусне контузен преди свободен удар на Дейвид Бекъм да доведе до победния гол на Серхио Рамос. Срещу Севиля Даниел Алвеш някак си не успя да намери вратата с изстрел от 2 м, преди Реал да вкара два пъти в последните 12 минути, за да спечели с 3:2. Срещу Еспаньол гол на Игуаин в последната минута гарантира невероятен обрат от 1:3 до 4:3, точно както в същия 34 кръг Барселона допусна смехотворен изравнителен гол на Бетис (вкаран от Рафаел Собиш), за да позволи на Реал да излезе на върха в класирането за пръв път през сезона.

Срещу Рекреативо следващата седмица Роберто Карлуш вкара победен гол в последната минута, срещу Депор Реал отново трябваше да мине през ада и да допусне изравнителен гол преди отново да поведе, за да спечели мача. Срещу Сарагоса пък в предпоследния кръг късен гол на Ван Нистелрой изравни резултата и по някакъв абсурден начин в същия момент Барселона допусна реми срещу Еспаньол. Ако това беше филм, той би могъл да е само холивудски.

Европейското съзнание дори не може да допусне такъв финал и докато публиката отвъд Атлантика щеше да ръкопляска, в Европа ехидно щяхме да коментираме, че по-добре лентата да бъде квалифицирана в графата фантастика.Но всъщност се оказа реалност.

На фона на всичко това беше съвсем логично Реал да спечели титлата, както го направи в последния ден от сезона - след слаба игра и след обрат. И то обрат, постигнат с абсурден гол. Всъщност на практика автогол на Басинас, в когото топката се отклони, след като преди това се удари в главата на Махамаду Диара, а той дори нямаше намерение да играе с нея...

Едно от големите достойнства на шампиона бе стабилното представяне като гост, където и отборите от втората половина на таблицата са почти непобедими у дома. Барселона спечели 3 победи по-малко далеч от дома, а Севиля загуби титлата единствено заради шестте си нулеви равенства като гост. Най-вече това бе годината на пълния провал на Барселона.

Франк Рийкард не спечели нито един от знаковите си сблъсъци през кампанията, като започнем от суперкупата на Европа, където бе прегазен от Севиля, после се провали в двубоите си с Челси и Ливърпул в Шампионската лига, в двата мача с Реал, в двата мача през сезона с Валенсия, във визитата на Севиля в решителния етап от сезона, на световното клубно първенство срещу Интернасионал и в двете градски дербита с Еспаньол. Всичко това описва сезон, в който Барселона просто не можеше да спечели нищо.

В крайна сметка ще е нечестно да опишем титлата на Реал изцяло като плод на късмет. Съставът разполагаше с дълбочина, която при всичките си грешки, а те не бяха малко, Капело ръководеше мъдро в ключовите моменти. Ако започнем от изваждането на Бекъм от състава, в момент, в който формата на англичанина наистина бе слаба, през връщането му в игра, когато Капело осъзна, че не може да се бори за титлата без него, до смяната на Спайсбой с героя на последния мач от сезона Хосе Антонио Рейес, геният на Фабио Капело всъщност бе в основата на триумфа на Реал.

Отборът бе физически силен, демонстрира задружност, която липсваше в годините на многото "Златни топки" на терена. И най-вече Реал винаги показваше неизменна вяра в победата. Миналогодишния Реал щеше да се е предал още на Нова година. Срещу Сарагоса Реал постигна изравнителния гол, който наистина заслужаваше. Срещу Рекреативо четирима играчи бяха замесени в 75-метрова атака, която спечели мача.

Срещу Еспаньол Игуаин направи отчаян шпагат, за да изработи победния гол. Това не е само шанс. Реал може и да не е най-брилянтният от шампионите и със сигурност не е най-великият футболен отбор, но поне е футболен отбор. Най-после...

РЕШИТЕЛНИТЕ МАЧОВЕ НА РЕАЛ КЪМ ТИТЛАТА
22.10.06 Реал (М) - Барселона 2:0
10.02.07 Реал Сосиедад - Реал (М) 1:2
10.03.07 Барселона - Реал (М) 3:3
21.04.07 Реал (М) - Валенсия 2:1
06.05.07 Реал (М) - Севиля 3:2
12.05.07 Реал (М) - Еспаньол 4:3
20.05.07 Рекреативо - Реал (М) 2:3
26.05.07 Реал (М) - Ла Коруня 3:1
09.06.07 Сарагоса - Реал (М) 2:2
17.06.07 Реал (М) - Майорка 3:1