Сампаоли: Улицата е моят университет

Хорхе Сампаоли пое Севиля след напускането на Унай Емери, като за първи път работи в Европа. Идеите му са ясни, желанието също - да даде душата си за футбола. Нищо повече от това. Той е ученик на Марсело Биелса, но няма причина да завижда на своя маестро. Той дори го надмина в националния отбор на Чили, печелейки Копа Америка за първи път в историята на страната през 2015-а.

За първи път се говори за Вас през 1996-а, тогава заради едно дърво...
- Бях начело на Алумни де Касилда, отбор от регионалните дивизии. Бях изгонен, защото излизах от обозначената зона пред скамейката. На стадиона нямаше трибуни, затова се качих на едно дърво и давах инструкции оттам на футболистите. Съдията нямаше какво да ми каже! Снимката след това обиколи всички вестници в Росарио и така започна моята кариера.

Истинска лудост...
- Като треньор аз съм хиперактивен. Никога не мога да остана на едно място. Винаги трябва да се движа, да правя промени, да съветвам играчите. Повече се държа като треньор по баскетбол, отколкото по футбол. Това говори за страстта, която изпитвам към моите отбори. Взимам пълно участие в играта, може дори да прекалявам, но никога не чакам полувремето или спиране на играта, за да говоря на играчите. Трябва непрекъснато да вървя напред-назад покрай терена, за да мога да разсъждавам. Така по-лесно ми идват идеите в главата. Няма как да мисля, ако съм седнал. Това е все едно имам мравки в краката.

Казвате, че в момента не се възползвате от футбола?
- Аз страдам с него в този момент заради истерията, която се поражда от търсенето на бързи успехи на всяка цена. Също нестабилността, която се поражда от медиите, напрежението и невъзможността да се гради отбор в дългосрочен план. Преди се даваше време да се осъществи един проект, сега вече не е така. Вижте Арсен Венгер. След всичко, което е направил, сега феновете издигат транспаранти срещу него. Лудостта заради страха от загуби прави живота на треньорите много къс. Много малко са отборите, които предлагат интересен спектакъл.

Да гледате мачове не ви ли носи удоволствие?
- Повече ми харесва да се насладя на някой филм, да отида на рок концерт или да слушам речите на генерал Перон. Разбира се, следя и футбола, гледам всички първенства, но не заради удоволствие, а по работа. Мога да се възхищавам на отборите на Гуардиола, на могъщия тризъбец на Барса, на Рома в последно време, на ПСЖ, но оценявам колектива и стратегията на твърде малко отбори. Случва се да гледам мачове, в които не виждам футбол. Чувството е на разочарование. Има голяма разлика между това, което виждам, и онова, което искам да виждам.

Тогава къде търсите удовлетворение?
- Много гледам баскетбол, тенис. Обожавам ръгбито, защото там се играе със сърце, с аматьорство, не за пари. Невероятно е усещането на гледаш националния отбор по ръгби на Аржентина. Наричат ги пумите. Вълнуващо е как плачат, колко са искрени в чувствата си. Това е емоцията в чистия смисъл. Тези ценности се губят във футбола. С парите играчите вече нямат усещане за принадлежност към дадения град, в който играят. Трябва да работим, за да върнем тази естествена връзка.

Не усетихте ли поне радост, когато спечелихте Копа Америка 2015?
- Не, по-скоро усетих спокойствие. Чувствах, че сме си свършили работата,

че сме били непобедими

Не става въпрос за празнуване, а за облекчение. Най-сетне тялото и душата ми се освободиха. След триумфа ми остана само едно желание - да се срещна с моето семейство и приятелите. Прибрах се директно вкъщи. Но във футбола всичко върви много бързо. Успехът не е вечен. Винаги има нов проект и ще бъда оценяван спрямо резултатите, а не миналото. Горд съм, че повалихме Испания, че бяхме сред петте най-добри отбори в света, че спечелихме Копа Америка... Етапът ми начело на Чили бе много добър. Не само за мен, но и за цялата страна.

Защо не отидохте да празнувате спечелената купа в президентския палат с играчите?
- Така предпочетох. На финала ние победихме Аржентина, все пак това е моята страна. Моите сънародници страдаха заради моята победа. Щеше да бъде неприлично като аржентинец да отида и да празнувам титлата на Чили при президентшата.

Вие преживяхте военната диктатура в Аржентина между 1976 и 1983 година....
- Беше доста труден период. Аз бях част от революционно движение на младите перонисти. Събирахме се тайно, бяхме активисти. Настоявахме за края на диктатурата. Бяхме преследвани от режима, имаше изчезнали между нас. Борехме се чрез манифестации. Присъствахме на тайни рок концерти. Така успявахме да изразим гнева и бунта, които имахме в себе си. През 1983-а вече имахме демократично правителство в Аржентина.

Бяхте ли в беда в онова време?
- Имах късмета баща ми да е полицай. Ако не беше той, щях да съм един от изчезналите. Баща ми многократно ме е измъквал от трудни ситуации, спасявал ме е от проблеми с режима. Винаги ме пазеше от неща, които можеха да се случат. Ако примерно се събирахме някъде, той можеше да ни предупреди: "Не ходете там, защото хората на режима са предвидили да дойдат и да ви арестуват".

Какво представлява генерал Перон (1895-1974)?
- За мен той е лидер, който е успял

да мобилизира милиони хора

зад своите идеи. Невероятно е, че всичко, което той казваше, успяваше да въздейства на слушателите. Той искаше повече социална справедливост. Няма спор, че той е най-големият човек в историята на Аржентина.

Все още сте запазили този бунтовнически дух...
- Да, винаги изпитвам ужас към несправедливостта. Ангажирам се с хубави каузи. Декларирах, че подкрепям движението на чилийските студенти, тъй като образованието трябва да бъде безплатно за всички.

Мислехте ли в началото да се откажете от футбола?
- Работих в банка в моя град Касилда. След това ходех да тренирам малки отбори в Расарио. Минавах по 120 километра на ден. Но не съм мислел да се откажа от футбола. Бях готов да жертвам всичко, но не и него. По-скоро ще се откажа от живота, отколкото от футбола (смее се). Още на 8 години започнах да си записвам моите указания към въображаеми футболисти преди финала на мондиал. Това бе моята голяма цел. Един ден да играя на финал с Аржентина. Пътят ми на треньор бе много тежък и криволичещ. Успявал съм да развълнувам хората с моите отбори, да ги накарам да почувстват нещо. Това е важното. Тръгваш от нищото и си спечелваш признание. Да бъдеш един от тримата най-добри треньори в света е нещо историческо. Особено когато отборът ти се казва Чили. Това ме радва, защото хората оценяват маниера, по който играе Чили. Винаги сме доминирали, били сме по-добри от съперника. При това с играчи, които дори не бяха титуляри в клубовете си като Варгас, Исла, Хара. Нашата първа цел бе да подобрим стореното от Биелса. И успяхме!

Идвате от нищото. Чак през 2002-а ставате професионален треньор...
- Да, никога не съм бил футболист, затова минах дълъг процес на обучение, който ми позволи да развия моите идеи. Много по-трудно е да убедиш някой играч, след като самият ти никога не си бил такъв. Трудно е да го накараш да ти повярва, при положение че никога не си минавал по неговия път. Аз съм самоук. Моят университет е улицата. Там се научих да познавам хората. Преди да бъдеш тактик, трябва да си социолог. Да убедиш групата в общата идея, да познаваш характерите на всички. Да вдигаш духа на играчите. Ако един треньор не си направи труда да опознае футболистите, с които работи, значи той е обречен на провал.

През 2002 г. ви хрумва да отидете в Испания...
- Да, това бе истинско приключение. Имах много малко пари. Моят кондиционен треньор Хорхе Десио тръгна с мен. Неговият брат играеше в Алавес. Обиколихме много стадиони, гледахме тренировки, следяхме какви са методите на работа. После ходихме и в Италия и анализирахме видяното. През целия път пътувахме с влак.

Вашият модел е Биелса.
- Да, аз го шпионирах. Ходех да гледам всичките му тренировки в Нюелс. Слушам го и до днес. Записвах си мачове, анализирах ги по цял ден. По 14 часа на ден мислех за него.