Имам силен спомен, когато бях на 7 години. Толкова ясен, че мога да си го представя веднага. Спомен, който ме топли. Свързан е със семейството ми.
Точно бях започнал да играя истински футбол. Преди това го правех по улиците на Мадейра с приятелите ми. И когато казвам на улицата, нямам предвид празен път, а наистина говоря за улица, на която трябваше да спираме да играем всеки път, когато преминаваше кола. Бях щастлив да правя това всеки ден, но баща ми, който беше домакин на ФК Андорина, постоянно ме окуражаваше да отида да играя за юношеския отбор. Знаех, че това ще го направи много горд, и затова изпълних желанието му - отидох.
В началото имаше много правила, които не разбрах, но заобичах. Пристрастих се към чувството за победа! Баща ми беше на всеки мач до игрището и гледаше с голямата си брада и с работните си дрехи. Обичаше да го прави. За разлика от майка ми и сестрите ми, които нямаха абсолютно никакъв интерес към футбола.
Баща ми идваше да ме гледа, майка ми и сестра ми - не!
Затова всяка вечер баща ми се опитваше да ги убеди да дойдат да ме гледат. Изглеждаше така, все едно ми е мениджър. Всеки път, когато се прибирахме заедно от мач, той влизаше в къщи с думите "Кристиано вкара гол". От другата страна отвръщаха "О, браво", но в интерес на истината не бяха особено развълнувани. Баща ми продължи да прави това, казвайки "Кристиано вкара два гола", но и това не събуждаше интереса им. Какво да правя? Продължих да вкарвам, а един ден татко се прибра и каза "Кристиано вкара три гола! Беше невероятен! Трябва да дойдете да го гледате". И въпреки това, всеки път до игрището татко стоеше сам. И така, един ден, докато загрявах погледнах и видях татко, а до него майка и двете ми сестри. Изглеждаха толкова... как да кажа? Уютно! Бяха се сгушили един до друг. Не викаха, не пляскаха, а просто ми махаха все едно съм на парад или нещо подобно. Изглеждаха сякаш никога не са ходили на футболен мач. Но бяха там! Само това ме интересуваше...
Източник: GettyImages
Почувствах се толкова добре в този момент. Това значеше много за мен. Сякаш нещо вътре в мен се преобърна. Бях много горд. По това време нямахме много пари. Животът в Мадейра беше труден. Играех с обувките на брат ми или тези на братовчедите ми. Но когато си хлапе, не ти пука за тези работи, не ти пука за парите. Интересуваш се от определено чувство. В този ден то беше много силно. Почувствах се защитен и обичан!
Играех с обувките на брат ми или с тези на братовчедите
Връщам се към този момент с носталгия, защото този момент от живота ми се оказа кратък. Футболът ми даде всичко, но ме отдалечи от дома още преди да съм готов. Когато бях на 11 се преместих в академията на Спортинг (Лисабон) - там бяха най-трудните времена в живота ми.
Лудост е като си го помисля сега! Синът ми, Кристиано-младши, в момента, в който пиша тези неща, е на 7 години. Мисля си, как ще се почувствам, ако трябва след 4 години да му събера багажа и да го пратя в Париж или Лондон?! Изглежда ми невъзможно! И съм сигурен, че е било невъзможно и за моите родители...
Източник: Instagram
Но това беше възможността да преследвам мечтата си. И така - те ме пуснаха, а аз заминах. Плачех почти всеки ден. Да, пак бях в Португалия, но въпреки това се чувствах все едно съм в друга страна. Акцентът беше различен, струваше ми се, че се говори на друг език. Културата също. Не познавах никого, бях изключително самотен. Семейството ми можеше да си позволи да идва да ме вижда веднъж на 4 месеца, че и повече. Липсваха ми много, всеки ден беше болезнен.
Плачех почти всеки ден...
Футболът ме поддържаше. Знаех, че на терена правя неща, които нито едно друго дете в академията не може да прави. Спомням си как за първи път чух едно хлапе да казва на друго по мой адрес "Видя ли го какво може? Този е истински звяр". Започнах да го чувам постоянно. Дори от треньорите, но винаги се появяваше някой, който да каже "Жалко, че е толкова малък".
И е така, наистина бях много слаб. Нямах мускули. На 11 години знаех, че имам таланта, но въпреки това взех решение да тренирам много повече и по-здраво от останалите. Реших, че трябва да спра да играя като дете, да спра да се държа като дете и да тренирам сякаш мога да стана най-добрият в света. Не знам откъде дойде това усещане. Просто беше в мен. Като гняв, който не искаше да си отиде. Това е единственият начин, по който мога да го обясня.
Източник: GettyImages
Вечер се промъквах от общежитието, за да тренирам. Ставах по-голям и по-бърз. Тогава щях да излизам на игрището, а хората, които шепнеха "той е толкова слаб"? Да, те щяха да ме гледат все едно е дошъл краят на света.
Когато станах на 15 години, си спомням много добре, че на една тренировка се обърнах към съотборниците ми с думите "Един ден ще бъда най-добрият в света!". Посмяха ми се. Аз дори още не бях в първия отбор на Спортинг, но наистина го мислех!
На 17 години започнах да играя при мъжете, а майка ми, едва гледаше мачовете ми заради стрес. Когато идваше на "Жозе Алваладе" беше толкова напрегната по време на мой мач, че няколко пъти припадна. Наистина, тя припадаше! Докторите и предписаха успокоителни специално за мачовете ми. Сега бих и казал "А помниш ли, че не се интересуваше от футбола?".
Мечтите ми ставаха все по-големи. Исках да играя за националния отбор на Португалия, исках да играя за Манчестър Юнайтед, защото постоянно гледах Висшата лига по телевизията. Бях толкова очарован от бързината на играта и от песните на феновете. Атмосферата ми влияеше много.
Източник: GettyImages
Когато станах футболист на Манчестър Юнайтед се почувствах горд, но мисля, че семейството ми се гордееше повече. Първоначало, печеленето на трофеи беше много емоционално за мен. Спомням си как се почувствах при първия трофей в Шампионската лига - поразително! Същото беше и с първата "Златна топка", но въпреки това мечтите ми ставаха още по-големи. Това е смисълът на мечтите, нали?
Винаги съм се възхищавал на Реал (Мадрид), затова исках ново предизвикателство. Исках да печеля трофеи, да чупя рекорди, да вкарвам голове и да стана легенда на клуба. В последните 8 години постигнах невероятни неща в Мадрид. Но, за да бъда честен, печеленето на титли и трофеи вече е от различен тип емоция. Особено в последните 2 години. В Мадрид, ако не спечелиш всичко, се счита за провал. Това е очакването да бъдеш най-добрият. Това е моята работа! Но когато си баща, чувството е съвсем различно. Чувство, което не мога да опиша. Затова времето прекарано в Мадрид е толкова специално за мен. Да, аз съм футболист, но и баща.
Източник: GettyImages
Имам момент със сина ми, който винаги ще помня. Който ме топли, когато се сетя за него. Беше в Кардиф, на игрището. Току що бяхме спечелили трофея в Шампионска лига. Сътворихме история в онази нощ. Докато бях на терена, след последния съдийски сигнал, се почувствах все едно пращам съобщение на света. Но после синът ми дойде да празнува с мен и... беше като щракване с пръст. Изведнъж цялата емоция се промени. Той тичаше около сина на Марсело. Държахме купата заедно. След това обиколихме игрището, хванати ръка за ръка. Беше радост, която не можех да разбера, докато не станах баща. Когато отидохме на "Бернабеу", за да празнуваме, Младши и Марселито си играеха на терена пред феновете. Да, беше съвсем различен момент от онзи на улицата в Мадейра, но се надявам чувството на сина ми да е било същото като моето в онзи момент.
"Мечтата на детето" - думи, гравирани на новите ми обувки.
След 400 мача в Реал (Мадрид) победата още е моята най-голяма амбиция. Мисля, че така съм устроен, така съм роден. Чувството след победа обаче вече е различно. Това е нова глава от живота ми. Имам специално съобщение, гравирано на новите ми обувки. Последните думи, които прочитам преди мач в тунела. Нещо като напомняне, допълнителна мотивация - "el sueno del nino" -(б.а. - в превод "мечтата на детето").
Може би сега ме разбирате...
Източник: GettyImages
Разбира се, задачата ми остава такава, каквато винаги е била. Да продължа да чупя рекорди в Реал (Мадрид). Да печеля колкото е възможно повече трофеи. Просто това е моята натура. Но това, което е най-важно за мен, което ще разказвам на внуците си, когато стана на 95 години, е усещането да обиколиш игрището със своя син.
Ръка за ръка, като шампиони! Надявам се да го направим пак...
Източник: www.theplayerstribune.com
