Цанко Цветанов, един от легендарната защита на четвъртите в света днес става на 47 години. Той е роден в село Българско сливово и там прави първите си стъпки като футболист. Има хора, които забравят откъде са тръгнали, когато съдбата им се усмихне, но Цанко не е от тях. Пред"България Днес" той разказва интересни истории, както за мачовете на селското игрище, така и на световното първенство в Щатите, където България игра полуфинал.
- Цанко, честит рожден ден! Роден си на 6 януари, Йордановден, защо твоите родители не са те кръстили Йордан, а се казваш Цанко?
- И аз съм си задавал този въпрос (смее се). Майка ми и баща ми са ме кръстили на моя дядо и това е причината да не съм Йордан. Такива са традициите в нашия род, а и в цяла България.
- Роден си в малкото село Българско сливово, но ставаш футболист и си част от отбора, играл полуфинал на световно първенство. Какъв беше за теб пътят към успеха? - Баща ми е играл футбол, а също и дядото на когото съм кръстен. Както всички малки деца от онова поколение, така и аз израснахме с топка в краката. В началото исках да приличам на футболистите, които ритаха за отбора на моето село. Тогава рядко даваха този спорт по телевизията и мачовете на селското игрище са детските ми спомени от голямата игра. Ходехме на стадиона и гледахме футбол... Та това беше едно от най-големите ни забавления като хлапета! Мечтаех да играя с по-големите батковци от махалата - бате Гошо, бате Слави - не съм ги забравил... И все още на игрището в село Българско сливово се играе футбол! Слава Богу!
- Как се стигна до мачовете с екипа на Етър, който се оказа и твоят трамплин за големия футбол?
- Стъпка по стъпка. Директорът на училището в Българско сливово Цвятко Цветков и учителят Петър Петков много обичаха футбола и създадоха отбор. С него участвахме в междуучилищни първенства. Така ме забеляза Любен Друмев за "Академик" (Свищов). В онези години това беше силен отбор. И така се започна. Ходя на училище, след това си хващам автобуса за Свищов. Тренирам и вечерта се прибирам вкъщи. Целият ми ден беше разпределен по график. Така беше в началото на 80-те години. След това продължих в спортното училище във Велико Търново.
- Как се стигна до тази нова крачка за теб във футбола?
- Заслугата е основно на баща ми. Тогава аз бях, а все още съм, малко по-срамежлив. Не исках да си напускам селото, там ми харесваше. Само че баща ми имаше други планове за мен. Натовари ме на колата на комшията и ме закара във Велико Търново. И там останах..
- Там ли започна да играеш като защитник или в началото те налагаха на друг пост? - Започнах като ляво крило. Но след това Николай Генчев и Боре Ангелов ме направиха ляв защитник. Историята е интересна. Всяка година имаше събиране на националите от различните юношески групи в Казанлък. Тръгваме ние с Николай Генчев от Велико Търново за сбора на националите. Бяхме четири момчета. Но закъсняхме и в Казанлък спахме при един наш приятел. Но отборите вече са сформирани... Боре Ангелов споменава, че няма ляв защитник и другаря Генчев има готов отговор: "Точно ляв защитник ти водя от Велико Търново". Има предвид мен... Така ме преквалифицират. Колко съм играл и как съм се представил, това е друга тема... Но хвърлях се напред-назад. Явно съм показал някакви качества. И така пробих като ляв защитник. Господ си знае работата...
- По-късно към теб има интерес и от двата тогавашни гранда - ЦСКА и "Левски". Защо избра "сините"?
- Аз съм левскар от малък. Дядото на който съм кръстен също е от "сините". А баща ми е от ЦСКА и до ден днешен си държи на този отбор. Така се озовах на "Герена" през 1993 г. Другата причина да избера "Левски", е че вече бях създал много приятелства с играчи от този тим. Срещахме се редовно по лагери на националните отбори. Сближих се с Георги Донков, Илия Груев, Георги Славчев, Митко Попов... Но е вярно, че имаше интерес към мен и от страна на ЦСКА.
- По това време ти вече беше доказан футболист, стана шампион с "Етър" през 1991 г. Как се случи чудото да изпреварите грандовете от София?
- Имаше големи футболисти тогава във Велико Търново и бяхме ръководени от отличен треньор - Георги Василев. Той помогна много на всички нас.
- Малко по-късно дойде и великото американско лято на 1994 г., когато нашият национален отбор игра полуфинал. Но началото беше кошмарно - 0:3 от Нигерия. Как успяхте да се вдигнете след този шок?
- Срещу Нигерия резултатът беше кошмарен, но не и играта на нашия отбор. Във футбола го има и това - да загубиш с незаслужено голям резултат. Слава Богу, че Димитър Пенев беше достатъчно разумен и запази хладнокръвие. Следващата ни среща беше с отбора на Гърция. Те също бяха загубили първия си мач -0:4 от Аржентина. Наставникът на гърците се втурна да прави промени в състава. Вкара шестима нови играчи за двубоя срещу нас. Пенев запази доверие в основния състав. Задоволи се само с една рокада. Когато се готвиш за голямо първенство една загуба не трябва да ти влияе. И затова България отнесе Гърция с 4:0 във втората среща от мондиала. Две бяха най-важни предпоставки за успеха на България. Треньорът не се поддаде на напрежението и запази главата си трезва. А ние футболистите знаехме, че можем да направим нещо голямо. Играхме полуфинал с Италия и загубихме с 1:2. Но дори и в този мач можехме да постигнем повече.
- Една година след световното твоята кариера мина и през Германия. Как оценяваш престоя си там? И като футболна кариера, и като пълна промяна в средата в сравнение с България?
- Ще дам пример с няколко много показателни случки. Може да се каже, че те бяха първият ми досег с немския манталитет. Във "Валдхов" (Манхайм) треньор ми беше легендарният Ули Щилике, тимът играеше във Втора Бундеслига. И така подготвям се за първа тренировка. Заниманието е насрочено за 10 часа. Пристигам в 9,30 и за моя голяма изненада съм последен! Всички съотборници вече са там! Това е първият ми сблъсък с немската действителност и професионализъм. Веднага следва втори сблъсък. Свършва тренировката и Цанко от България е свикнал хвърля всичко където му падне - домакинът да се оправя! Но идва домакинът и ми казва: - Момче, виж, всички са си сгънали екипа. Само ти си разхвърлял в съблекалнята... И последен за деня трети сблъсък. Свършва тренировката и аз първи си тръгвам... А това не прави добро впечатление. Но умният човек се учи от грешките си. На другия ден бях един час по-рано на базата. С момчетата пием кафе и говорим, колкото и да ми беше трудно с езика в началото. Тези уроци никога няма да ги забравя. Това ми даде Германия. Научи ме как да се държа в обществото и как да уважавам хората.
- Сега си от другата страна на барикадата - от доста години си треньор. Помощник си на Станимир Стоилов и направихте отново "Астана" шампион на Казахстан. По-трудно ли е отколкото на терена?
- Обичаш ли си работата навсякъде е лесно. Трудно няма. Аз обичам професията си, обичам футбола. Много се надявам в България този спорт отново да тръгне напред. Защото има талантливи момчета, които заслужават да им бъде даден шанс.
