По пътя на Интер, ама надали

Една изключително неприятна тенденция, която години наред, постепенно се прокрадваше и в българския футбол, след като вече се бе утвърдила в европейския и световен, вече е факт и у нас.

Както винаги с известно закъснение, а също така по традиция - изведнъж, българските клубове станаха... чужди. Станаха "небългарски".

Многократният последователен шампион в първенството излезе в мач от европейски клубен турнир без нито един българин в стартовия си състав. Дяков все пак се появи в игра на даден етап от гостуването на Лудогорец в Брага, но прецедентът беше налице.

Лудогорец свали Брага от върха, Моци чака нова трибуна!

Румънецът герой за "орлите"

Няколко дни по-късно чужденци вкараха всички попадения в срещата между Левски и ЦСКА. Всички голове.

Прецедент: Никога четирима чужденци не бяха решавали дербито

Тиаго Родригес стана четвъртият легионер с 2 гола в един подобен мач

Първата мисъл, нахлуваща в съзнанието: "Заради това никога няма да имаме национален отбор като онзи от преди 23 години".

И веднага контрапунктът: "Интер спечели Шампионската лига без да има нито един твърд италиански титуляр в редиците си".

Кое важи в нашия случай? Трагедия ли е това, че в определени случаи сме по-добри без "наши" в отборите? Че срещите се решават от чужденци, головете се бележат от чужденци, асистенциите се дават от чужденци, комплиментите остават за чужденци...

Не е особено радващо, това е сигурно. Но и няма нужда от разделяне на лагери, от настройване на българските футболисти срещу временно пребиваващите, търсещи трансфер зад граница защитници, халфове, нападатели, треньори и кондиционни специалисти, ползващи България за полигон за обучение, по пътя си напред и нагоре.

А нима нашите играчи не искат същото? Нима не биха загърбили всичко в родината още при първото позвъняване от някой Палмас, на Майн или Спор? А можем ли да ги виним? Не е ли това голямата, заветната цел - трансфер в чужбина? Израстване, повече пари, повече внимание, повиквателна за националния, формални вечери и неформални афери, снимки с Конте и Мосю...

Източник: Instagram

Футболът отдавна не е онова, което беше преди само десетина-петнадесет години. Когато се чакаше цяла седмица за мача, само и само да се зърне в кадър Трифон. Или Христо. Сираков или Гиби. Бергкамп или Анри.

И когато играта променя правилата си, ние трябва да приемем, че сме част от тази промяна.

Въпросът е готови ли сме за нея и ще успеем ли да съхраним и малкото ни останала идентичност? Ще можем ли и ние да бъдем "Интер", но в печелившия му, успешен вариант?

Дано, ама надали...