Дзен и изкуството да създаваш шампиони

"Слагат ти парче гума в устата за да не си счупиш зъбите, залепват електродите върху слепоочията ти и ти дават анестезия подобна на отровата кораре, използвана от индианците в Амазонка. Тялото ти се изключва, но съзнанието остава будно. После...идва електричеството".

Този спомен принадлежи на Робърт Пърсиг - човек, който меко казано е преживял доста през своите 8 десетилетия. Едва девет годишен е имал коефицент на интелигентност 170, попадал е в училище за свръх-надарени, на 15 е следвал биохимия в университет, оцелявал е с пушка в ръка между куршумите в Корея, учил е философия в Щатите и източна философия в Индия, преподавал е в Университет в Монтана, потъвал е в мнoгoмесечна медитация, страдал е от параноична шизофрения, лекуван е с шокова терапия в психиатрични клиника, женил се е и се е развеждал, преживявал е най-големият родителски кошмар, губил се е мнoгoкратно в сложните виадукти на съзнанието си за да открие после непознати самоличности в себе си, а в момента в който четете тази статия сигурно се носи някъде из Атлантическия океан с любимата си яхта без да търси нищо - просто следвайки безропотно прищявките на вятъра.

Да, господин Робърт Пърсиг е видял толкова много, че дори е малко изненадващо че е имал време в целият този циклон от преживелици да напише и книга. Казва се "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет". Днес тя е в рекордите на Гинес като най-отхвърляния бестселър в историята на литературата. Въпреки че сега се сочи за най-продаваната книга на философска тематика, в началото цели 121 издателски къщи са отказали да я публикуват. За щастие "Народна Просвета" не беше една от тях. Прочетох книгата още като тийнейджър и въпреки, че не я разбрах, бях достатъчно заинтригуван, за да я посетя още няколко пъти през годините и да й позволя да окаже съществено влияние върху формирането ми.

Легендарният треньор на Лос Анджелис Лейкърс Фил Джексън е известен с афинитета си към философията, така че не бях особено изненадан когато установих, че същото произведение е имало огромен ефект върху него.  Самият той твърди, че много от възгледите му за живота, спорта и управлението на сложни системи, какъвто е един баскетболен отбор, се дължат на влиянието на този странен сборник от мисли и сентенции . Книгата е пътепис, но по-скоро вътрешен отколкото външен. На повърхността става дума за 17-дневно пътешествие с мотор из безкрайните простори на западните щати. Но истинската стойност на книгата е в ненатрапчивия начин, по които успява да наложи идеята, че дори крайно контрастиращи концепции имат право на хармонично съжителство.

В пътуването си Пърсиг търси пътека на просветление, която идва отвсякъде и отива навсякъде. Дзен будизмът, класическите западни философии, екзистенциализмът, метафизиката, индианският шаманизъм, древногръцката школа на познанието и дори механиката на двигателят с вътрешно горене намират начин да се взаимодопълват, подпомагат и усъвършенстват в търсене на абсолютната истина. Тя е нещо неопределено, нещо с вечно променящи се контури, което той нарича "Качество".

Фил Джексън е без съмнение най-странният, нестандартен и непредвидим треньор в историята на Лигата. Методите му често предизвикват пълно недоумение и дори насмешка сред играчите му, но повечето бързо осъзнават, че в странните му, налудничави похвати има и структура и мъдрост.  Подобно на Пърсиг, Джексън също е автор, а една от книгите му наречена "Свещени Обръчи" е родител на нещо ново и уникално: баскетболна метафизика, търсеща отговори на неща простиращи се далеч отвъд игрището.

Тук често наричат Джексън "The Zen Master", но той не е привърженик на това определение и предпочита да нарича себе си "Дзен Християнин". Фил следва режим на източна медитация и често отъждествява живота си с поход към просветление. Вижданията му са амалгама от влияния събрани и комбинирани с изключителна прецизност, въображение и интелект. Дзен будизмът определено има доминиращо присъствие, но във философията на Фил личи и огромният му интерес към много други култури, както и към традициите на индианското племе Лакота Сиукси, с което е дълбоко свързан.

"Като треньор се стремя към формирането на групово съзнание в отбора. Нещо като общ мозък, който позволява висша форма на безмълвна комуникация" - твърди Джексън - "Искам също така да предам на играчите си мъдростта, че в живота има далеч повече от баскетбол и че дори в баскетбола има далеч повече от баскетбол". Целта на Джексън, както и на повечето будисти, е да намерят равновесие - да постигнат баланс в себе си, който е предпоставка и за баланс в обкръжаващата ги действителност. Затова отборите му обикновено са сглобени идеално. Отделните части са внимателно подбрани и всеки играч от първият до последният има определена роля. Елементите трябва да се допълват без да влизат в конфликт един с друг.

Инструкциите на Фил по време на тренировка понякога са толкова криптични, че играчите не знаят как да реагират. Известен е случаят, в който Джексън казал на Майкъл Джордън да използва таоистичния принцип на "огъване" при играта си в защита. Майк само успял да поклати озадачено глава.

Когато мисля за Джексън се сещам за един от любимите ми и най-простички принципи в източната философия, който гледа на човешкото същество като на триъгълник. Едната страна е физическа, другата интелектуална и третата духовна. Триъгълникът трябва да бъде равностранен - когато една от страните стане по-къса от другите, се нарушава равновесието на човека и неговата пълноценност.

Джексън настоява играчите му да медитират заедно с него, да се отправят редовно на пътешествие в себе си, за да избягат от клопките на ежедневието поне за малко и да постигнат равновесие и в баскетбола и в живота. Дзен будизмът е философия на настоящето. Човек трябва да живее в сегашния момент - не утре, не преди малко, а точно сега.

"Това е нещо, което винаги ни е било от огромна полза" - твърди бившият център на Чикаго Бил Картрайт - " Стъпваш на фауллинията и влизаш в този конкретен момент. Не мислиш за това дали ще отбележиш или как са те ударили преди малко. Просто вкарваш фаула си, съществувайки само в настоящето."

В "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" Пърсиг прави нещо изключително, откривайки романтично, ирационално начало в нещо толкова рационално каквото е движещият механизъм на един мотоциклет. Свещите, карбураторът, клапите, оптималното смесване между гориво и кислород в двигателя стават повод за анализ на синхрона в природата и на взаимодействието на нещата, които разбираме и които все още не сме разбрали.

Фил Джексън е гений когато става дума за успешно комбиниране на конвенционалното с нестандартното. Тренировките му включват както фундаментални баскетболни похвати, така и неща като групова психотерапия, вътрешна визуализация, индиански ритуали и т.н. Известен е и навикът му да дава книги за четене на играчите си. Не Дийн Кунц обаче, а неща като "Отвъд доброто и злото" на Ницше, която подарил на същисания Шакил О'Нийл. Вярно е, че повечето играчи захвърлят книгите неотворени под лавицата с видео игри, но Джексън вярва, че от тях има полза дори ако бъдат прочетени след много години.

Лесно е да се надсмеем над Джексън и философската яхния, с която храни играчите си, но замислете се за следното: има голяма вероятност, Фил да завърши кариерата си като най-великия треньор в историята на Лигата.  Скептиците ще кажат: Да, но виж с какви играчи е печелил: Майк, Коби, Скоти, Денис, Шак, Пау... Вярно е, но в НБА стълпотворението на звезди често е повече проклятие отколкото благословия. Обърнете внимание, че от изброените играчи единствено Шакил е печелил титла без Джексън - при това само веднъж.

Единичното, като част от цялото, е движещ принцип в будизма, но в света на професионалния баскетбол това е една от най-сложните концепции, която е почти неуправляема. Баскетболът в НБА е отборен спорт, заключен в Лига от индивидуалисти. Но дори тук победата е невъзможна, ако отборът разчита на един единствен човек. Както казват сиуксите: "И най-силният воин не може да вдигне дори малко камъче само с един пръст".

Въпросът е как да внесеш колективна отговорност в съзнанието на разглезен мултимилионер, който цял живот е градил монументално его? Как да кажеш на диаманта да свети малко по-малко в полза на цялата огърлица? Ролята на треньора в НБА е особена - той се превръща на първо място в психолог, на второ в дипломат, на трето в учител и чак на четвърто в стратег. Ако има някой, който да е създаден за тази влудяваща професия, то това е именно вечно спокойния Фил Джексън.

Миналото лято Коби Брайънт навърши 30 години и сякаш личността му премина през някаква демаркационна линия на зрелостта. Нямаше го вече навъсеният, самовлюбен и себичен младеж, който отказваше да говори със съотборниците си. Нямаше го арогантният индивидуалист, които бе отчуждил дори родителите си и замалкo да докара търпеливия си треньор-будист до нервна криза.

В миналото често и напълно заслужено съм критикувал Коби заради отношението му към съотборниците си и към колективните принципи на баскетболната игра. Но златното правило сочи, че най-великите играчи са и големи личности, а голямата личност е тази, която има капацитета да се променя, оставайки същата. Днес Коби сякаш е друг, нов човек, изоставил бремето на демоните си в миналото, но все още владееш до съвършенство таланта си. За мен това е най-силният му сезон, въпреки че вкарва по-малко. Процентът му на стрелба е най-високият в кариерата му, а самочувствието му сякаш се вписва с усмивка и без усилие в целите на отбора. Няма съмнение че старият, побелял Zen Master Фил Джексън има огромна заслуга за новото превъплъщение на гениалния си играч.

Едва ли е случайно, че Джексън използва триъгълното нападение. Въпреки сложните си схеми, множествени пресечки и стотици комбинации, то дава уникалната възможност за свободна импровизация. Системата е просто скеле. Тя е предпоставка за равновесие и поощрява всеки играч да реагира интуитивно на създалата се ситуация, да съществува в настоящия момент и да взима мълниеносни решения на базата на собствения си интелект и способности.

В момента няма по-добър отбор в Лигата въпреки контузията на великолепния Aндрю Байнъм. Всички играчи са в синхрон, всички са спокойни, търпеливи и уравновесени. Честно казано - всички напомнят малко на треньора си. Фил Джексън е уникат в света на спорта и има голяма вероятност тази пролет да грабне десетата си титла и да стане най-успешният треньор в американския професионален спорт. Той не е архитект на отбора си - той е негов философ и хубавото е, че не само че не се срамува от това определение, но дори го приветства. Ако следвам любимата си игра на думи, би трябвало да кажа че именно той е причината да има Фил в думата философ.

Днес старият Робърт Пърсиг не пише и не дава интервюта. Още преди години, след като 22-годишния му син бе промушен с нож пред дзен-центъра в Сан Франциско, той като че ли се затвори окончателно в себе си. Казват че живеел предимно в яхтата си, кръстосвайки Атлантика срит под бялата си капитанска шапка и още по-бяла брада. Просто живее в сегашното, навлязъл дълбоко в своя декември и попиващ жадно всеки негов момент. Подобно на Джексън, той никога не е натрапвал идеите си и никога не е искал да ги превръща в догма. Философията е прекрасна наука, защото тя не дава отговори, а само посоки. Целта винаги е била да бъде открита същността на нещата..абсолютната истина, която всеки нарича по своему. За Шопенхауер тя е "свободната воля"; за Пърсиг "Качество", за Джексън "свещени обърчи" а за вас...нещо друго. Абсолютната истина не съществува. Тя е винаги там, където я няма и в това е нейната прелест.

Идва момент, в който всеки човек създава своя собствена философия. Всичко, което си прочел, научил и изживял са само предпоставки за този момент - това е поуката, която извлякох от книгата на Пърсиг и това е всичко, което Джексън очаква от играчите си. Тази пролет ще видим отбора му в плейофите. От дете съм привърженик на Бостън, но винаги ще бъда по-голям привърженик на самата игра, така че ми е невъзможно да наблюдавам отбора на Лейкърс без да се възхищавам.

Имам чувството, че този път Фил Джексън е сглобил идеалният мотоциклет. Свещите Фишър, Фармър, Вуячич и Уолтън дават безупречно искри точно когато потрябва, буталата Гасол и Одъм блъскат неумолимо в цилиндрите, а Коби с неговото неугасващо вътрешно горене е ръмжащият, неподражаем двигател на цялата машина. Мотоциклетът е мощен. Мотоциклетът, приятели, е убийствен Харлей и белокосият му ездач е спокен и сигурен върху седалката.

Чудя се дали старият Пърсиг се интересува от баскетбол. Едва ли. На яхтата му сигурно дори няма телевизор, но ако можеше да види отнякъде отбора на Фил Джексън сигурно щеше да го разпознае от прочутата си книга, да се усмихне със задоволство и да го нарече с една единствена дума...качество.