Манчестър Юнайтед официално обяви раздялата си с Рубен Аморим след 14 месеца начело на отбора. В изявлението си клубът посочи, че решението е взето с неохота и че сега е правилният момент за промяна. Формулировка, която звучи премерено, но трудно прикрива усещането за закъсняла реакция.
Назначението на Аморим първоначално беше възприето като стратегически ход. Юнайтед търсеше треньор с ясна идея, способен да наложи структура и да върне контрол в процес, който от години се лута между различни концепции. Репутацията му от Спортинг и модерният му подход изглеждаха като логичен избор за клуб, който иска да излезе от цикъла на временни решения.
Още в началото обаче се появи основният проблем. Аморим беше въведен в роля на старши треньор, а не на пълноправен мениджър. Това не беше детайл, а рамка, която ограничи влиянието му върху ключови процеси. В клуб с разслоена управленска структура подобна позиция рядко работи дългосрочно. Отговорността остава на пейката, но контролът се разпределя другаде.
Първият сезон завърши с тежки резултати и най-слабото класиране на Юнайтед във Висшата лига от десетилетия. Въпреки това ръководството реши да продължи с проекта. Лятото донесе сериозни разходи и очакванията естествено се повишиха. Именно тук започна истинската оценка на работата му.
Вместо ясно развитие дойде застой. Тактическите промени изглеждаха реактивни, а отборът рядко показваше последователност. Най-притеснителни бяха мачовете без острота. Равенства без натиск, срещи без завършващ удар и усещане, че отборът играе на инерция. Загубата за купата от третодивизионен съперник беше моментът, в който границата беше премината. Тя не промени посоката, а само я потвърди.
Паралелно с това започнаха и публичните сигнали за напрежение. Аморим все по-често говореше за ролята си, за намеса от страна на ръководството и за разминавания в отговорностите. Когато подобни теми излязат извън вътрешните разговори, доверието вече е изчерпано. Това беше финалната фаза на процес, който вървеше към разпад.
Затова изявлението, че сега е правилният момент за промяна, звучи по-скоро като формално обобщение, отколкото като точна диагноза. Правилният момент беше по-рано, след отпадането за купата и след серията безсъдържателни мачове, когато сезонът все още позволяваше корекция. Отлагането не донесе стабилност, а само задълбочи усещането за липса на посока.
Целият период може да бъде обобщен и с една иронична история от трибуните. Фен, обещал да се постриже, когато Манчестър Юнайтед запише пет поредни победи. Близо 450 дни по-късно това обещание остава неизпълнено, а серията изглежда далечна. Не като шега, а като симптом.
Аморим си тръгва, но въпросите остават. Докато ролята на треньора остава неясна, а решенията се размиват между различни нива на власт, всяка следваща промяна рискува да повтори същия сценарий. Юнайтед отново започва отначало, с надеждата, че този път ще реагира навреме, а не когато вече е късно.
