Габриел Жезус - да се обадиш на майка си

Когато и да отбележа гол за Манчестър Сити, майки ми ми звъни. В момента, в който топката е във вратата, телефонът звъни. Без значение дали е в Бразилия или е на стадиона, за да ме гледа, тя ми се обажда всеки път, а аз отивам до флагчето за корнер, слагам ръка на ухото и казвам "Ало, мамо"!

Когато пристигнах в Манчестър Сити, хората го намираха за забавно, питаха ме какво означава. Отговорът беше дълъг, а началото започва от едно момче с мечта. В Бразилия има милиони такива, но аз бях късметлия, защото познавах някои супергерои.

Бразилски национал: Габриел Жезус ми напомня на Феномена

"При него няма напрежение, прави това, което обожава"

Израснах в квартал "Пери Жардим" в северната част на Сао Паоло. За някои хора там животът е доста суров. Аз обаче бях късметлия, защото майка ми работеше много здраво и затова в хладилника ни винаги имаше храна. Но за много други хлапета не беше така. Понякога те се задоволяваха с едно ядене за деня - това на футболния терен. За да съм честен, много от тях дори не се появяваха за самата игра. Идваха, за да си вземат безплатния сандвич с мортадела плюс напитка.

Моите мечти тръгнаха от Клуб Пекениньос. Означава "Малките". За мен това е повече от футболен клуб! И не си мислете, че става дума за плажове, палми и т.н. Не и в Пери... Нашето игрище се намираше до военния затвор. Единствените хора, които играеха на него, освен нас, бяха надзирателите.

Когато бях на 9 години, заедно с моя приятел Фабиньо, отидохме на игрището, за да видим дали ще ни пуснат да играем. Там срещнахме човека, който промени живота ни - Хосе Франсиско Мамеде. Той беше треньор на младежкия тим и ни каза "Да, може да играете в следващия мач".

Идеята на клуба беше да показва на децата нещо позитивно. Даваше им нещо за хапване. Държеше ги далеч от улиците. Вероятно не сте чували за този клуб, но ви гарантирам - в него се правят чудеса! За хора като Мамеде, в Бразилия употребяваме един израз, който се нарича "Герои без нашивки". Мамеде имаше малък Фолксваген, в който понякога ни побираше по 9-10 деца плюс саковете и футболните ни обувки... Той и останалите треньори в клуба ни дадоха шанс в живота!

Източник: GettyImages

За мен футболът и топката бяха всичко. Отборът ни тренираше два пъти седмично, а в останалото време аз правех това на улицата. Вкъщи нямаше много какво да се прави. Баща ми ни е напуснал малко, след като съм се родил, затова майка ми е работила здраво всеки ден, за да издържа мен и братята ми. Тя беше чистачка в града.

Някои деца имаха видео-игри, а аз пък имах топка и въображение, което всъщност е страхотно, защото се радвах на истинско детство в квартала. Правеха се турнири, в които всяка улица имаше отбор, с който участваше, а наградата беше безалкохолна напитка. Леле, каква война беше... За нас надпреварата беше повече от Копа Либертадорес. Ако спечелехме, напитката обикаляше съотборниците, всеки един отпиваше по глътка, две. Стойността на тази напитка беше 10 пъти по-голяма от шампанското!

Когато бях на 12 години се случи нещо, което винаги ще помня. Нашият отбор получи право да играе на много силен турнир в Сао Паоло. Бяхме много добри. В предварителните кръгове бихме големите клубове с по 12-13 гола. Дойде финала, където трябваше да играем срещу Португеза - професионален клуб. Единствената причина, поради която ги бяха допуснали беше, за да скаутват хлапетата от по-малките отбори. Беше като във филмите. Ние - отборът, който играе на игрището до затвора, срещу момчета с истински екипи, идващи от професионален клуб. Но със съотборниците ни се шегувахме "Братлета, отнасяме ги".

Обаче дойде буря, вечерта преди мача валя толкова силно, че обмисляха да го отложат. Все пак срещата започна, но беше адски кално. Лудница! Ние трудно се задържахме на крака, но играчите на съперника някак го правиха, защото имаха метални шипове на бутонките, докато нашите бяха евтини, пластмасови. В този момент си помислих "Това е животът!". Направихме каквото можахме, но загубихме с 2:4. Още си спомням как гледахме играчите на Португеза да празнуват. Футболът е като живота, понякога не е честен. Беше перфектният урок, в перфектното време, защото следващите години в живота ми бяха много трудни.

Източник: GettyImages

Отидох на проби в Сао Паоло, нещо, което е характерно за голяма част от децата в Бразилия. Харесаха ме, но ми казаха, че нямат легло за мен в академията. Ситуацията беше такава, че за да ходя всеки днес с автобуса и да се връщам, трябваше да се откажа от училище. А майка ми...Хахаха. Да кажем, че тя със сигурност нямаше да приеме подобно решение. За нея училището беше всичко!

Но тя повярва в мен. Не знам по каква причина, но повярва! Каза ми да продължа, независимо какво ми коства. На 13 започнах с мъжете на Варзеа. В Европа този клуб би бил със статут на полупрофесионален. Играе се на прашасало игрище. Залага се предимно на силовия футбол, доста мръсни номера могат да се видят по време на мачовете.

Но никога няма да забравя следния момент! Играхме много важен мач срещу голям отбор. Един от най-добрите в областта, които обаче бяха извадени за няколко сезона поради причини, които няма да обясня, защото вероятно четат и малки деца. Беше първата им година след завръщането в лигата, играеха срещу нас, за да се класират на голям турнир.

Когато ме видяха на терена, играчите им казаха "Какъв е този малкият? Това не е сериозно". 4 минути след началото на мача обаче така финтирах най-добрия им защитник, че вкарах гол. Започнаха да ме фаулират всеки път, когато топката попаднеше в мен. Полудяха! Един от полузащитниците им дори ме заплаши с думите "Ако още веднъж си позволиш да ме финтираш, ще ти счупя краката!". Е, взех топката и... отново го финтирах, накарах го да падне по задник и дадох пас без да гледам съотборника си, който вкара гол. Тълпата полудя! Срещата завърши 2:2 и ги отстранихме след дузпи. След мача същият този, който ми каза, че ще ми счупи краката се закани, че нищо не е свършило, и че ме чака на паркинга. Беше сериозен, но за щастие съотборниците ми ме защитиха и така се прибрах безопасно вкъщи. Краят на тази история обаче не спира дотук...

Миналата Коледа се прибрах, за да се видя със семейството и трябваше да отида до банката да попълня някакви документи. Спрях колата на паркинга, а човекът, който маркираше билетите ми изглеждаше познат. Той също ме гледаше така все едно познава. "Хей, хлапе, помниш ли ме? Варзеа, щях да ти счупя краката!", каза ми той. Аз му отвърнах, че не вярвам, а той добави "Не, наистина щях да ги счупя! А сега играеш за любимия ми отбор, брато! Не мога да повярвам! Представяш ли си, ако наистина ги бях счупил?", каза ми още той.

Смяхме се много, заговорихме се, даже си направихме снимка.

П.С. Очаквайте в ТОПСПОРТ продължението на историята за Габриел Жезус

Габриел Жезус дал автограф върху... хранителен продукт

Вижте какво разказа нападателят на Манчестър Сити