Христо Йовов: Станах Бижутера с мижава заплата

Христо Йовов е роден на 4 ноември 1977 г. в Своге. Юноша на Левски. От "Герена" заминава за Мюнхен 1860 с потенциал за голяма кариера в Бундеслигата. Но след една година се връща у нас - минава през Локо (Сф), после играе в Литекс, преди да се утвърди като един от любимците на левскарите. Двукратен шампион на България със "сините" (2006 и 2007 г.), 4-кратен носител на купата - по два пъти с Литекс (2001 и 2004) и Левски (2005 и 2007). Има 29 мача и 5 гола за националния отбор. Голмайстор на "А" група през 2001 г. Част от европейската приказка на Левски с историческото влизане в Шампионската лига и 1/4-финала за купата на УЕФА. През декември 2005 г. получава футболния си прякор - Бижутера, след 24-каратово изпълнение за победния гол във вратата на световния и европейски шампион Фабиен Бартез - 1:0 срещу Олимпик Марсилия. Изминалият сезон бе последен за Йовов като футболист. Краят бе инфарктен - Ицо каза "чао" точно в мача със Славия, с който "сините" шокиращо изпуснаха титлата. Йовов вече е директор в Левски. Той е и общински съветник в Своге. Със съпругата си Надя имат две деца - Кристиян и Мариян.

- Като чуеш името на рубриката "Шампиони на масите", за кого се сещаш?

- Сещам се за масите като хора, като тълпа.

- А чие име свързваш с шампион на тълпата, изниква ли ти и българско име?

- В Европа е по-лесно за този човек да бъде разпознаваем. Но в България е по-трудно. Защото хората, които трябва да бъдат такива, са по-скоро оплювани. Създава се лошо мнение у хората за тези, които са шампиони и водачи.

- По някаква матрица определението ти ми прилича на Христо Стоичков...

- Не визирам само него, примерите са много. Нека се върнем на най-актуалното събитие отпреди дни - бенефиса на Стилиян Петров. Той също имаше проблеми в България, доколкото си спомням аз. А видяхте как се отнасят към него хората в чужбина. Така е представена в момента действителността, че хората са готови да се радват на нещастието на успелите.

- Кое е най-ценното ти от кариерата на футболист - първата шампионска титла през 2006-а, втората през 2007-а, влизането в Шампионската лига, 1/4-финалът в Купата на УЕФА или раждането на прякора Бижутера?

- Всеки момент от моята кариера има своята стойност. В първия момент, в който ме пита за най-ценното, ми е достатъчно да се сетя за този бенефис на Стилиян, в който участвах. Той е благодарение на футбола. Той ме е свързал със Стилиян, а благодарение на Стилиян съм бил на този бенефис. Той ми изплува на първо време. Може би, защото е най-пресен спомен. Но удоволствието, което съм изпитал, е уникално. Има хиляди моменти - и купи, и голове, и отделни изживявания, които са много ценни.

- Кой ти проправи пътя към големия футбол от юношите на Левски?

- Казва се Веско Личев - той ми беше треньор, когато баща ми ме записа в школата на Левски. Бях във втори клас. За съжаление, нямам представа с какво се занимава в момента, грешката вероятно е моя, минаха доста години. Този човек ми даде първи напътствия във футбола. Може би не е бил най-важната личност във футболната ми кариера, но със сигурност има голяма стойност за мен.

- Играл ли си на друг пост като малък?

- През юношеските години винаги съм бил централен нападател, докато не заминах в школата на Байерн (Мюнхен). Баща ми, който ме запали по футбола и видя качествата ми, се стремеше да ме направи нападател. Той казваше: "Христо, нападателите са най-котирани, защото отбелязват голове."

- Можело ли е да станеш състезател в друг спорт?

- В интерес на истината на 6 или на 7 години баща ми е имал намерение да ме прави тенисист. Завел ме е на кортовете на Левски зад стадион "Васил Левски", но тогава в тези години приоритет са били децата на други хора.

- На хора с партийна книжка?

- Да. Били са във властта и просто са казали, че за мен няма място. Това е единственият случай, в който съм опитал или баща ми е опитал да ме насочи към друг спорт.

- Ето, че тогавашната власт ти е помогнала да пробиеш във футбола...

- Да. (Смее се.) С оглед на това, че не се знае какво е щяло да стане от мен като тенисист. (Продължава да се смее.) Но в никакъв случай не се оплаквам от това, което съм постигнал като футболист.

- С какво ще запомниш престоя си в Мюнхен 1860?

- С буйния си нрав. Всички като футболисти или родители на деца се молят да излязат навън колкото може по-рано, но повечето футболисти, които излизаха навън на тази възраст, не бяха утвърдени в България. А аз имах шанса да бъда утвърден тук. Затова на мен ми беше много по-трудно да бъда резерва. Сега, като се замисля, изобщо не е лошо да си резерва в отбор от Бундеслигата и да се бориш за шанса си, но тогава нещата се приемаха по различен начин. Но аз малко или много бях изпитал вкуса на славата като титуляр тук и на успехите ми в Левски. Те ме направиха човек със самочувствие, което от сегашната ми позиция изглежда грешно. Но тогава съм бил такъв, на 20 години човек е нетърпелив.

- Има един кратък период от кариерата ти като млад играч, който можеше да преобърне футболната ти история - беше на един лагер с ЦСКА. Какво стана, защо не подписа договор тогава?

- По брой причини. Но изобщо не искам да се връщам на тази част от моята кариера. - Кое е най-ценното, което постигна и научи в Литекс? - Ако трябва да бъда честен, накрая се разделих по много лош начин с Литекс и може би този период от кариерата ми остава някъде встрани. Раздялата се е запаметила в главата ми и избутва всички други моменти.

- Разкажи за една от емблематичните ти левскарски постъпки - откупуването за 100 000 долара от Литекс през 2005 г. Много се говори по темата - че тъстът ти, бащата на Надя, ги е платил, че после са ти ги върнали. Но истината я знаеш само ти, каква е тя?

- Истината е, че Берое бяха готови да платят сумата. Бяха в преговори, седяха с ръководството на Литекс, бяха приготвили парите и ме чакаха да отида. Сделката трябваше да стане с мое съгласие. Първо се бях съгласил. После седях пред офиса и си мислех. Казах си, че това не е вариант за мен. И смятам, че трябва да опитам нещо друго. Тогава комуникирах и с Наско Сираков, и със Станимир Стоилов. Обясних им как стоят нещата и че съм готов аз да платя сумата, която Литекс иска от мен, с условието само да тренирам в Левски, без някакви други претенции. Не съм имал претенции нито за заплата, нито за нищо. Реално, след като направих тази постъпка и се върнах в Левски, заплатата ми беше чисто чиновническа. И с много труд, колкото и странно да звучи за всички останали, и много упоритост успях да се върна във футбола. И след това футболът ме възнагради. С помощта и на хората, които споменах. Със съгласието и на Тодор Батков в онзи момент. Максимата, че няма невъзнаграден труд, проработи отново.

-Помниш ли колко точно беше заплатата ти тогава?

- Ако не се лъжа, беше около 1500 лева за въпросната година, в която играх в Левски. В това число се включва и периодът, в който станах и Бижутера. Тогава заплатата ми беше такава. Не искам да се спекулира по тимата или да се самоизтъквам, но смятам, че това трябва да послужи за пример. Имам предвид - когато вярваш в качествата си, си готов да направиш голям компромис. В случая това лишение впоследствие ми се върна многократно. Но аз съм бил готов да го рискувам. Иначе заплатата ми в Берое щеше да е няколко пъти по-висока и нямаше да имам никакви разходи.

- Вярно ли е, че си се отказал от 25 000 евро заплата, апартамент на брега на Средиземно море и много екстри, за да се върнеш от Лимасол пак в Левски през 2009-а?

- Горе-долу. Но много говорим за пари. Със сигурност и в този случай финансово бях на загуба. Но аз си имах причини да се върна в Левски. И ето сега нещата, които съм правил за Левски, ми се връщат. Левски ми подава ръка, Левски вижда у мен някакво бъдеще.

- При първата ти титла с Левски - в последното домакинство срещу Литекс, играхте омазани целите в синьо, за да вдигнете в този вид трофея след мача? Кой даде тази щура, атрактивна идея да боядисате косите и лицата си?

- Идеята беше моя. Искахме да измислим нещо оригинално. Попитах един мой фризьор, който се занимава с такива неща. Той каза, че няма проблеми. Даже направи жертва да дойде на "Герена", за да боядиса всички. Интересното беше, че дори не загрявахме на официалния терен, а на помощното игрище, за да го има и факторът изненада за нашите фенове.

- Какви други подобни щури моменти си спомняш на "Герена"?

- Щуротиите в този период бяха ежедневие. Когато отборът се представя добре, лесно се шегуваш и приемаш шегите. Когато има тежки моменти, е трудното. Но човек работи по-добре, когато е усмихнат, отколкото когато е натъжен и съжалява за нещо.

- Продължаваш ли да мечтаеш?

- Всеки ден. Мечтата ми сега е свързана с по-ниски цели, с оглед на новото ми поприще. Но искам най-накрая да вземем тази заветна титла и Левски да започне да пише нова история. Надявам се, да стане още тази година. Все пак имаме грандиозен празник. Малко клубове, специално в България, могат да се похвалят със 100-годишен юбилей. Мечтая, да. И се надявам един ден да стъпя на стадионите, на които съм бил като играч в Шампионската лига, и като ръководител.

- Събуди ли се от кошмара, че в последния ти мач за Левски загубихте шокиращо титлата с автогола срещу Славия?

- Много ми е трудно да говоря за този мач. Проблемът беше у нас, футболистите. Мислехме, че след победата над Лудогорец всичко е решено. Визирам и себе си, не се деля от момчетата, които участваха. Със сигурност имаше подценяване. Като капитан и един от лидерите осъзнавам грешката си, че трябваше аз самият да подходя по-сериозно и да внеса значително по-голяма сериозност в съблекалнята през седмицата до мача. Със сигурност всички имаме вина. Аз се опитвам да намеря моята и да я осъзная. Но със сигурност никой не си е представял последният мач в кариерата му да е толкова важен и да приключи така.

- Ще избледнее ли с времето любовта, която получи от феновете в 10-ата минута на мача заради болката от самоубийственото 1:1 и изпускането на титлата след 4 г. суша?

- Любовта се гради с години особено при феновете на Левски. И после бързо може да се загуби. Аз няма да спирам да работя за тази любов заради моята любов към Левски. Но имаме такива примери за бързо загубена фенска обич, даже и в онзи мач със Славия. Видяхме другата крайност - вратарят Георги Петков, който със сигурност беше в сърцата на левскарите, който беше част от великия или силния отбор на Левски. За една минута се озова на другата крайност. Сигурен съм, че е осъзнал какво е направил и съжалява. Но човек, когато е емоционален, прави грешки. Затова трябва да бъдем по-внимателни. Човек, който е прекарал по-голямата си футболна кариера и е изкарвал прехраната си в Левски, никога не трябва да забравя това. Да почита клуба и да го уважава достатъчно.

- Още се усеща, че си бил афектиран, когато Георги Петков куфееше на "Герена" и показваше мустака към Батков?

- Да, така е. Това са неща, които не бива да се получават. Защото той е изпитал много хубави моменти в Левски. - В началото спомена уникалния бенефис на един от най-големите мъжкари и пичове в българския футбол

- Стилиян Петров. Какво би казал за този британски и световен поклон пред Стенли?

- Нека само вземем пример от спортната култура в чужбина. Говорихме си с приятели - да си представим, че в България се прави бенефис на човек, който е играл тук преди 6 години. На който и да е стадион, за който и да е отбор. Колко хора може да събере? И да го съпоставим с отзвука, който имахме със Стилиян и 63 000 зрители на стадиона, и около 1,5 милиона лири, събрани за кауза, за която никой не знае дали няма да стане част от нея - директно или индиректно. Аз му казах и на Стилиян, че футболните му качества са неоспорими. И тези 63 000 души ги знаят. И милиони други ги знаят. Но човекът Стилиян Петров според мен беше повече оценяван в този мач. И тези хиляди, които дойдоха на трибуните, които дойдоха да играят, гледаха повече на човека Стилиян Петров, отколкото на футболиста.

- Всъщност помниш ли кога се запознахте със Стилиян?

- Бяхме още в младежкия национален отбор. Но със сигурност през 1998 г., когато Димитър Димитров-Херо ни качи в мъжкия национален отбор, започнахме и двамата да играем добре. И като по-млади играчи се сдушихме. Тогава всъщност имаше доста млади играчи, защото течеше смяна на поколенията, но нали знаеш, сближаването е и до характери. Със Стилиян си паснахме и до ден днешен имаме страхотни отношения. Радвам се, че през всичките години той е бил до мен и аз съм бил до него. И сме си помагали взаимно, когато е имало нужда.

- Кой е най-запомнящият миг за теб с националния отбор? Имаше щастието да си на лагери и в последните мачове на Стоичков за националния отбор, после да бъдеш с Бербатов, Марто, Стенли...

- И досега ми излиза на преден план цикълът, в който събрахме цели 25 точки в квалификациите за Евро 2008, но не можахме да се класираме. Бяхме отличен отбор. Изброените от теб трима лидери от чужбина плюс много силни футболисти от българското първенство. Имахме ниво. Годините бяха идеални за нещо голямо. Но малшанс - направихме два равни с Албания, които ни попречиха да се класираме. Но си спомняш какви мачове играеше националният отбор - и срещу Холандия, и срещу Румъния. Но явно не сме били достатъчно добри, за да се класираме с тези точки. Дано сега националният отбор, макар и с по-малко точки, макар и чрез бараж, стигне до Бразилия. Стискам палци.

- Като човек с уникално чувство за хумор смял ли си се сам на някои от твоите емблематични пропуски? Приемаш ли ги философски? Имаш ли си "любим" пропуск?

- Естествено. Този срещу Удинезе (В 1/8-финал за Купата на УЕФА при 0:1 на "Герена" от малкото наказателно поле на празна врата стреля над гредата. Но Левски все пак бие 2:1 и отстранява италианците след 0:0 в Удине - б.а.) е всеизвестен и няма какво да коментираме други. Много футболисти са изпускали всякакви положения. Но важността на този мач и историята, която пишеше Левски тогава, запечатаха този пропуск в главите на феновете, а и в моята. Но след това играехме с Нефтохимик и застанах преди мача на същата позиция - опитах да изритам 30 топки над вратата нарочно, но не успях. Доста попаднаха във вратата. Много се смяхме тогава. Самоиронизирам се, нямам проблем с това.

- Колко трудни са първите стъпки на футболния директор Йовов?

- Не мога да се оплача, защото с хората, които са в клуба в момента, е много по-лесно. Имам пълната подкрепа на Сираков и Иво Тонев. Това са хора, които доста години се занимават с футбол и много бързо ме връщат в правия път, ако несъзнателно или от незнание кривна. Аз съм окей. Знам, че трябва да се уча.

- Татко Йовов се отказа, но ще тръгнат ли по стъпките му във футбола Кристиян и Мариян?

- Големият ми син (Кристиян - б.а.) има силни амбиции и желание да стане футболист. Но аз не съм от родителите, които ще превърнат това във фикс идея. Първо, съм доста критичен. А и няма да обсебвам времето на детето, да го вглъбявам, че на всяка цена трябва да стане футболист. Разбира се, ще поощрявам всяко движение и спорт на моите деца. Защото знам как съм се чувствал, когато съм спортувал. И сега как се чувствам, когато не спортувам активно. Ако видя, че не става, спортът ще отиде на втори план и ще се занимава с учение.

- За кого се сещаш, като чуеш "българин от Своге"?

- С това, с което ме посрещат мен, се сещам за себе си. Но със сигурност много други хора от Своге го припознават за себе си, когато им го кажат.

- Защо не стана кмет на Своге, правил ли си анализ на този "мач"?

- Да, но само за себе си. Нещо не достигна. Дали аз не бях готов, или в очите на хората не съм бил, или пък не ме харесват... Но както се казва в старите поговорки - "Глас народен, глас божий". В интерес на истината проблемът ми беше, че близките ми хора го изживяха доста по-трудно, отколкото аз.

- Тогава като че ли и футболът те задържаше от пълно отдаване на политиката, сега би ли се впуснал по-нахъсано в нея?

- Докоснеш ли се до политиката, трудно можеш да излезеш от нея. Аз съм общински съветник и още съм свързан с нея. Да, интересно ми е. Доста неща ме влекат. Но това са неща за бъдещето. Като цяло приоритет са ми футболът и успехите в Левски.

- Наско Сираков обяви, че обича да играе със силни фигури, и даде теб за пример. Каква фигура си в шаха?

- С оглед на това, какво представлявам в момента - аз съм пешка, която е пред изкарване.

- Не прескачаш ходове, за да се определиш директно като царица, явно си знаеш мястото...

- Не трябва да се заблуждаваме. Обичам да представям нещата такива, каквито са.

- Кой те научи, с кого ти е най-интересно да играеш, кого си бил най-много и от кого си падал най-много?

- Баща ми ме научи, бях доста малък. След това дойдоха моментите, в които бях много заинтересован. Дори бях направил и шах клуб в Своге. Исках градът да върне шахматната си слава. Не сполучих, защото интересът у децата не беше голям. До ден днешен имам приятели в Своге, които играят на републикански първенства. Ако им взема по една партия, е радост. Има вечери, в които и една не можеш да им вземеш. Човек, който играе много шах, ще ме разбере.

- Ако можеш да си избереш само един голям шампион, с когото да играеш футбол или друг спорт, кого би избрал и какво бихте играли?

- А не може ли да обменям мисли, вместо да играя? Със сигурност бих искал да седна, да вечерям или, ако мога, да прекарам и повече дни със сър Алекс Фергюсън. От това, което чета като изказвания и интервюта от него, смятам, че това е човекът, от когото можеш да почерпиш най-много неща и тайни за футбола, които да ти помагат занапред.