Буфон: Да си вратар в Италия е истинска война

Той е може би най-големият вратар в историята на футбола. Или най-елегантният. При всички случаи и един от най-титулуваните. 38-годишният Джанлуиджи Буфон, който е новият рекордьор с най-много минути без допуснат гол в Серия А (973), е видял и преживял всичко, но до кои изводи е стигнал? Докато краят на кариерата му наближава с големи крачки, вратарят на Ювентус обръща с гордост поглед назад към миналото.

Джиджи, професионалната ти кариера започна преди повече от 20 години - през 1995-а. По онова време ти бе голямата надежда, а днес за №1 се смята Мануел Нойер. Смяташ ли, че той направи революция при вратарите, най-вече при използването на краката?
- Играта с крака винаги е била част от характеристиките на стража. Това, което прави Нойер днес, е нещо, което аз познавам много добре. Само изгледайте старите мачове на Парма с Алберто Малезани, когато спечелихме Купата на УЕФА, Купата на Италия и Суперкупата (1999). По три или четири пъти на мач излизах от наказателното поле, за да спирам акциите на съперника. Вижда се, че винаги съм бил предразположен да играя с крака, защото като малък, преди да стана вратар, започнах като полеви играч. Но преди всичко това винаги е било достатъчно разпространено в Италия. В началото на 90-те години Франческо Манчини - вратарят на Зденек Земан във Фоджа, и Лука Маркеджани (Лацио) също обичаха да излизат извън пеналта. Така че за мен това не е нещо ново. Истинската новост на вратарския пост я въведе Барселона може би преди 10-ина гидини. Тогава в Барса не само включиха вратаря в отбора, но и го накараха да участва във фазата на граденето на играта. Преди стражът излизаше напред, за да прекъсне атака на противник. Днес целта е не само да прекратиш нападение, но и да започнеш такова за своя отбор.

Тази поливалентност обаче не засяга само вратарите. Днес нападателят трябва да защитава, а защитникът да напада...
- В днешни дни трябва да си наистина голям феномен, за да си позволиш лукса да направиш един спринт по-малко или да се пестиш повече от останалите. Трябва да си Меси, Роналдо или поне Ибрахимович или Неймар, за да правиш разликата всеки път, когато топката е в теб. Но ако не си някой от тези играчи, ти се налага да тичаш непрекъснато. В моите първи години можеше да имаш един или двама, които се потят по-малко, но в днешния футбол това вече е невъзможно.

Не смяташ ли, че това доведе до изчезването на определен тип по-крехки футболисти? Например Роберто Баджо призна, че нямаше да издържи на сегашния ритъм, ако за всеки гол му се налагаше да пресира съперника в продължение на 100 метра?
- Но Баджо бе един от онези играчи, които бяха над останалите. Мога да го кажа, защото сме били съотборници. Не ми е ясно дали всичко го осъзнават, но технически

Баджо не отстъпваше
дори на Марадона

Не го казвам просто така, а съм сигурен. Той бе невероятен, впечатляващ, технически божествен. Според мен двамата с Марадона щяха са същите звезди и в условията на днешния футбол, защото щяха да тренират по друг начин и щяха да станат по-издръжливи на умората. Играчи като тях винаги намират начин да се приспособят.

Споменът за вратари като Манчини и Маркеджани. Съществува ли според теб италианска школа при вратарите?
- Тя е малко загубена, но има. Дълго време беше лесно да се познае италанският вратар на фона на всички останали. Защото той имаше по-особена техника, с която другите не разполагаха. Може да се похвали и с импозантна физика. Може би преди 15 години италианският вратар бе този, на когото можеше да се има най-голямо доверие. Но има малък детайл, който пречи на нашите вратари да се разгърнат максимално. При нас, за разлика от всички останали страни по света, за една грешка се говори цяла седмица и се забравят всички други спасявания. От момента, в който си сбъркал, вече останалите намеси не струват нищо. В чужбина го няма това. Вратарят може да направи две, три, четири, пет или шест грешки, но да продължи да играе. В Италия обаче това го няма. Ако вратарят сбърка, веднага го изхвърлят. Оцеляват само най-силните, включително психически. Защото е наистина много тежко. Да си вратар в Италия е война на нерви.

Излъчваш огромна увереност, но малцина знаят, че бе изпаднал в депресия през 2003...
- Вратарят е като журналиста или певеца - човек като всички останали. Това са неща, които се случват в живота. Бях на 25 или 26 години, от момче ставах мъж. В тези моменти осъзнаваш, че трябва да забравиш за безгрижиеето и всички глупости, които си правил преди. Даваш си сметка, че трябва да започнеш нов живот. Не можеш да се представяш пред хората небрежно, като тийнейджър. Това е преход от един етап в живота към друг.
Как успя да излезеш от депресията?

Предложиха ми медикаменти

но успях да се справя и без тях. Ако се бях пречупил, може би в главата си щях да изградя някаква зависимост. А аз не искам да съм зависим от нищо и от никого. Ето защо отказах медицинската помощ и търсех сам път към изхода.

Как го намери?
- По онова време краката ми започваха изведнъж да треперят, когато играех. Имах страх. Най-вече се страхувах от наближаващото Евро 2004 в Португалия. Преди първия мач с Дания бях много уплашен. Опасявах се да не се проваля. Знаете какво е да си вратар на Италия... Спомням си много добре, чувствах голямо безпокойство. Но вместо това този двубой се превърна в повратната точка. С талант и малко късмет направих доста добър мач, големи спасявания... И след последния съдийски сигнал за първи път от 5-6 месеца си дадох сметка, че краката ми вече не треперят. Започнах отново да си намирам силата, която винаги е вървяла заедно с мен. Сякаш се прераждах. Онзи мач завърши 0:0. Всички се ядосваха и само аз бях доволен, тъй като бях решил проблема си. Вече не страхувах...

Говорихте ли за депресията ти с треньори, съотборници?
- С някои - да. Когато поговориш с някой, се чувстваш по-добре. Търсиш подкрепа навсякъде, но в същото време трябва да продължиш да си вършиш работата. Рискът е голям. Но страхът е нещо нормално. Тези, които казват, че никога не са изпитвали това чувство, са лъжци. В живота винаги има страх. Дори на 38 години го чувствам в някои мачове. Това е предизвикателство. Целта е да победя страха.

Не смяташ ли, че италианският футбол е в упадък. Днешните таланти като че ли не са на висотата на вчерашните...
- Не зная дали е така. Не зная дали въпросът е правилно формулиран. Италианското общество се промени, начините за обучение на младите се измениха. Моето поколение израсна по други правила. Бяхме всички заедно, играехме футбол, баскет или други отборни спортове. Развиваше се талантът. В мачове на петима срещу петима на асфалт се дриблираше в дупките. Тези условия помагат да се появи най-силната част от човека. В днешни дни е по-трудно. С технологиите децата си седят повече вкъщи пред компютъра. Станахме като роботи, а фантазията, вдъхновението и талантът бяха упоени.

Какво те мотивира да играеш още на 38 години?
- Играя, защото обичам да го правя.

Страстта вече не е същата

защото с течение на годините е нормално тя да намалее. Но да речем, че все още имам удоволствие от предизвикателствата. Моите качествата са да бъда вратар, да живея с емоциите и да предлагам емоции. Когато престана да играя, никъде няма да намеря същото чувство, което съм изживял като футболист. Но въпреки всичко ще съм готов да приема реалността, когато дойде моментът да спра.

Имаш ли ясна идея кога ще стане това?
- Ще завърша този сезон и ще играя още две години. След това баста. Това е моята идея. Не искам да играя след 40 години.

А след това какво ще правиш?
- Познавам добре света на футбола. Имам важен опит, който ще трябва да предам на другите. В това съм сигурен, но не зная точно по какъв начин ще го направя. Нямам желание да съм треньор. След 30 години във футбола не ми се ходи повече по лагери. По-скоро ще стана селекционер на национален отбор, това е хубава роля. Роден съм амбициозен. Искам във всяко отношение да стигна върха.