На 38 години големият халф Андреа Пирло сложи край на кариерата си. Завърши я в Ню Йорк Сити. Виртуозът, роден във Флеро на 19 май 1979 година, е считан за един от най-добрите плеймейкъри на своето поколение. Спечели 2 пъти Шампионската лига с Милан (2003, 2007), общо 6 пъти е шампион в Серия А с росонерите (2004, 2011) и Ювентус (2012, 2013, 2014, 2015). С националния отбор пък спечели световната титла в Германия през 2006-а. Има 116 мача с екипа на скуадрата.
В предговора на автобиографичната книга на Пирло, излязла и в България миналата година, бившият селекционер на адзурите Чезаре Прандели го описва като мълчаливия лидер: "Андреа принадлежи към една специална категория - той е футболист на всички. Всеки стадион е негов стадион. Тифозите го гледат и виждат един универсален шампион, който е способен да ги изведе отвъд това да подкрепят само един отбор. В негово лице те виждат Италия. Не бих се изненадал, ако нощем той спи със синя пижама - цветовете на националния тим, към който изпитва огромна безгранична любов. Пирло обединява зрителите, защото живее със и за футбола. Той е най-техничният играч, никога не е правил нещо отблъскващо за публиката. Гори в играта. Андреа показа на всички, че дори и звездите могат да бъдат обикновени хора, да се държат като тях. На терена правеше нещата с невероятна лекота. Изглежда невероятно, но Андреа е един от онези мълчаливи лидери, каквито в света на футбола е трудно да намериш. Напомня ми на Гаетано Ширея, защото в редките моменти, в които тези играчи решат да се намесят в съблекалнята, за да кажат нещо, всички останали млъкват. Хора като него и Джиджи Буфон носят истинския дух на Италия. Ако всички имаха техния респект към синята фланелка, животът на адзурите - на терена и извън него, щеше да бъде много по-лек и безоблачен. Андреа се е родил, за да мечтае и да ни кара и ние да вярваме в мечтите", пише Прандели в книгата на халфа.
Из мемоарите на халфа
"Тема: Спорт" публикува откъси от автобиографията на Андреа Пирло, озаглавена "Мисля, следователно играя". Книгата бе преведена и издадена на български през 2016-а.
Вечерта, в която Пеп ме отвлече
Август 2010 година. Треньорът на Барселона Пеп Гуардиола пазеше думите си за мен. Излизах от съблекалнята, а пред входа ме чакаше неговият доверен човек Мануел Естиарте, най-великият играч по водна топка за всички времена. "Андреа, ела с мен. Треньорът иска да се срещне с теб", каза ми бившият ватерполист. Обзавеждането в офиса на Пеп бе скромно, на масата имаше червено вино. "Настани се удобно", каза ми той на перфектен италиански. Не се фокусирах прекалено много върху това, което ни заобикаляше, защото вниманието ми бе насочено към този, който ме бе поканил. "Благодаря ти, че прие да се срещнем", започна Гуардиола. Дългото говорене не бе част от неговия репертоар. Само след 2 минути вече бяхме стигнали до същественото. Той искаше да ме привлече в Барселона. "Ти ще бъдеш черешката върху тортата. Търсим полузащитник, когото да редуваме с Шави, Иниеста и Бускетс, и това си ти. Ако дойдеш при нас, ще се озовеш на уникално място. Нашата гордост е Ла Масия, детската школа. Едно бижу, с каквото никой друг клуб не разполага. Въпреки че за момента Милан каза "не", ние няма да се предадем и ще видим какво ще стане", каза ми Пеп. Както и в Реал Мадрид, така и в Барселона щях да отида, ходейки едва ли не на 4 крака, за да стигна по-бързо. В този момент това беше най-силният отбор в света. Игра на едно докосване и почти непрекъснат контрол върху топката. Щях да бъда голям късметлия, ако имах възможността да тренирам при Гуардиола, тъй като той оставя следа в своите отбори. Създава ги, формира ги, води ги, напътства ги, грижи се за играчите. Прави ги големи.
Източник: GettyImages
Конте става истински звяр
Налагало ми се е да се срещам с много треньори, но човекът, който ме е впечатлил най-много, е Антонио Конте. Беше му достатъчен един разговор с много прости думи, за да спечели мен и целия Ювентус. Една планета, на която се настанихме заедно. В първия ден от лагера той събра целия отбор във фитнеса и се представи: "Този отбор, скъпи момчета, е с две поредни седми места в първенството. Това е лудост. Аз не съм тук за това. Целта ни е да спрем да отблъскваме хората с нашата игра". Едно нещо бе особено ясно - беше изключително ядосан и настървен, а също така и мотивиран. "Да станем отново Юве! Вие трябва да направите само една крачка, която е сравнително проста - да ме следвате", заръча Конте. Когато говори, неговите концепции те връхлитат. Влизат в теб, понякога и насила. Разбиват вратата. Естествено, спечелихме скудетото още от първия опит. Един изцяло негов успех. Или правиш това, което казва той, или не играеш. Очаквах някой добър, но не чак толкова. Не бих направил само едно нещо - да избера мястото до Буфон в съблекалнята. Това е най-опасното място в цяло Торино, най-вече между първото и второто полувреме на мачовете. Ако губим, Конте влиза и хвърля към стената - следователно към моя ъгъл - всичко, което намери. Той става истински звяр. Не се задоволява никога. Винаги има някой детайл, който да не му хареса.
Синдромът на Истанбул
Мислех да спра, защото предвид Истанбул, вече нищо нямаше смисъл. Финалът на Шампионската лига през 2005-а, този - спечелен от Ливърпул срещу Милан, който имаше аванс от 3:0, ме задуши. За шест минути ни вкараха три гола, а на дузпите загубихме по вина на Дудек. Това магаре-балерина. Вратарят, който преди да спасява, ни се подиграваше, танцувайки, но истинската присъда бе, че отговорността бе изцяло наша. В конкретния случай това бе групово самоубийство. Всички бяхме паднали от моста между Босфора и Дарданелите. В съблекалнята изглеждахме като зомбита. Не говорехме, не се движехме. Бяха ни унищожили психически. Безсъние, ярост, депресия, чувство на празнота. Бяхме открили нова болест - синдрома на Истанбул.
Източник: GettyImages
Вече не се чувствах играч и това само по себе си бе разрушително. Не се поглеждах в огледалото. Страхувах се, че отражението щеше да изпрати една плюнка по мен. Единственото възможно решение ми се струваше отказването, а най-лошото е, че шампионатът в Италия все още трябваше да се довърши. Следователно бяхме принудени да се върнем на "Миланело", за да тренираме, влачейки кръста с нас за още 4 дни. До 29 май, до последния кръг на Серия А срещу Удинезе на "Сан Сиро". Разходката на срама в нашата къща бе най-тежкото наказание. Ревюто на скандала. Модел номер нула - ние. Лягах си с Дудек и всички негови съотборници от Ливърпул. Това беше едно футболно изнасилване без край.
