Края на годината е време за анализи и коментари. Всеки дава мнение и класира различни хора в различни категории. Във футбола също е така - раздават се "Златни" топки, обувки и т.н. Много е трудно обаче ако трябва да се даде само една награда - на един човек, треньор или футболист, директор или собственик на клуб, човек, който е дал най-много на играта и феновете през сезона. Това е почти непосилна задача по принцип. Не и този път.

Тази година футболът имаше своята безспорна звезда. Човек, който успя да събере повечето положителни и негативни емоции в своята фигура. И го направи с невъзмутима усмивка и на върха. Този човек е Жозе Моуриньо, емблемата на треньорската професия в света в последните години.

Специалния отдавна е станал фигура, без която футболът не е същият. Но тази година вече той надмина себе си.  С отбора на Интер, който бе отпаднал миналата година злощастно на 1/8 финал в Шампионска лига от Манчестър Юнайтед той спечели всичко. И докато титлата и Купата на Италия бяха очаквани, то триумфът в Шампионска лига и победите над отбори като Челси, Барселона и Байерн (М) бяха феноменални.

Жозе спечели всичко с отбора си. Захвана се с неблагодарната задача да гони Барселона и да възражда закъсалия супергранд Реал (М). И го направи. Вярно, загуби веднъж с 0:5 от големия си враг Барселона, но в крайна сметка това бе единствената загуба на "Белия балет" в първите 5 месеца на Жозе там. И все още се бори за всичко.

Най-важното - Жозе пребори себе си и тимът му играе агресивен и красив футбол с много голове. А това, че държи фенове и медии постоянно на нокти, заяжда се със съперници, изтъква всяка своя заслуга, кара всеки треньор по света да коментира неговите действия (справка: Арсен Венгер, който вместо да се занимава с това как да направи Арсенал шампион, намери време да коментира поведението на Моу и играчите му в Шампионска лига.), това показва какъв респект поражда дори у съперниците, които го мразят.

В крайна сметка истината е, че Моуриньо е просто треньор. Да, феноменален, но просто един треньор. С него или без него футболът ще продължи да си го има и прекаленият култ към личността на португалеца не е необходима. Така или иначе обаче, това бе годината на Специалния. Затова "шапки долу" пред Моуриньо. Независимо дали го обичате или не, без него просто щеше да бъде доста по-скучно и прозаично.