Бора Милутинович е може би най-големият футболен пътешественик в историята. Водил е пет отбора на световно. Но никога родната Сърбия (преди Югославия), никога европейци. Питате ли го колко пъти е обиколил света, със сигурност няма да си спомни.

На Купата на Конфедерациите е с най-екзотичното си предизвикателство - националите на Ирак. Тимът от раздираната от войни държава е може би най-странният шампион на Азия - уволни бразилеца Виера в началото на годината и си извика Бора за късмет. Или за триумф.

Срещаме се съвсем неочаквано с Милутинович в щабквартирата на ФИФА в Сантън Сити - място, наричано "Манхатън на Африка". "Братя бугари! Како сте?", извика Бора, придружено със задължителната прегръдка. Все едно всеки ден от живота ни е минал заедно и само в последните месеци не сме се виждали.

"И дотук ли стигнахте? Гледахте ли ми първия мач?", първи започва с въпросите Бора. Горд е човекът. Спази традицията в двубоя на откриването фаворитът да не бие. И Ирак спря ЮАР - 0:0.

Милутинович си взима кафе и разговорът започва. Първо моли да вижда телевизора. На плазмата показват репортажи от първия двубой. След секунди на екрана почва интервю с Жоел Сантана - треньорът на домакините. "Не се пени толкоз, не се пени, друже мой", репликира с усмивка Милутинович към телевизора.

"Виждате ли го, а можехме и да го бием. Само се пени и нищо друго", с усмивка продължава Милутинович. Минава още малко време. Идва ред на записа от интервюто на Бора. "Братя мои, не съм ли елегантен? Изглеждам като манекен. Не, не съм добър, а съм просто отличен", смее се сърбинът и оправя сакото си.

На интервюто след мача той отговаря на първия въпрос на испански. Едва на втория започва на английски. "Ако бяха казали, и на български щях да говоря. А и китайският не ми е лош, честно", продължава с шегите 64-годишният треньор.

Крайно време е и за нашите въпроси. На последната ни среща, пак тук в ЮАР, на жребия за световните квалификации, пратеникът на "Труд" го уговаря да поеме националния ни тим, защото тогава нямахме селекционер. Затова и първият въпрос е:

Готов ли е Бора за едно европейско предизвикателство като България?
- Винаги готов, но не ме блъфирайте, приятели. Това си е повече балканско предизвикателство. Но нека да уважим сегашната ми работа и да говорим първо за нея, моля ви.

Докъде ще стигне Ирак на Купата на Конфедерациите?
- Докъдето Господ каже. Видяхте, че не сме толкова слаби. Съдбата не пожела да паднем. Пък можехме и да победим ЮАР. Дори и сръбският Господ беше на мача с мен. Помните ли онзи куриозен момент, когато №17 от ЮАР изби топката от нашата голлиния? Уникална работа. А това момче с номер 17 играе в "Цървена звезда". И явно не искаше да позволи моят тим да загуби (смее се).

Докога планирате да останете в ЮАР?
- Е, как докога? До финала на 28 юни, разбира се. Нали трябва да печеля купата? (отново започва да се смее). Шегувам се, нали ме разбирате. Не си правя планове, защото наистина нищо не се знае. Победим ли Нова Зеландия, реално е да се класираме за полуфинал.

Още преди турнира казах, че очаквам да спечелим четири точки. Когато водих Коста Рика на световното през 1990 г. в Италия, всички ни бяха отписали. И не се сърдя - бяхме в група с Бразилия, Швеция и Шотландия. Но Коста Рика беше сензацията на мондиала. Излязохме от групата и целият свят ни се радваше.

Сега вашата Сърбия няма спирачки за световното...
- То е ясно, класираме се. Нека французи и румънци да се бият за баража. Знайте - Радо Антич е велик треньор. Много може да се научи от него.

Вие дълго ли планирате да работите с Ирак? Как е положението там?
- Не съм седял много в страната. Истината е, че работих само две седмици с националния отбор. Поканиха ме и приех. Интересно ми беше, но и трудничко. Специфични неща има - знаете войната, особеностите на религията... Но е екзотично при всички случаи. Тепърва опознавам футболистите. Имат добри момчета, които ще се развиват.

Няма ли шанс някога да ви видим и в България?
- Как да няма бе, братя? Казвате и идвам. Веднага се класираме за световно или европейско. Обещавам и тук не се шегувам, познавате ме. Никога не бъркам майтапите с работата.

Но трябва да ви намерим поне един милион евро за заплата...
- Ха-ха. Аз съм най-евтиният треньор в света. Толкова пари имам, че до края на живота ми не мога да ги изхарча. Затова и искам по-малко, отколкото накрая ми дават.

Това го казахте и при предишната ни среща.
- Ами нищо не се е променило - пак получавам повече, отколкото мога да похарча. А да ви призная - за Сърбия и България съм готов на всичко. Братя сме, да знаете. Каквото и да се случва, братя сме.

Знаете ли как вървим в квалификациите?
- Всичко знам, не ме гледайте така, че изглеждам малко "над нещата". Резултати, класиране... Всичко е в главата ми. Гледах мачовете срещу Ейре. Трябваше да ги биете. Заради тях може да останете извън мондиала. Какъв отбор е Ейре? По-слаб от България, разбира се. Особено в София победата беше задължителна.

Трябваше ви малко повече агресивност, риск срещу здравата отбрана на Трапатони. Но не гледайте към миналото! Нека върви животът. А вие, когато имате нужда, се обадете. И ако съм свободен, ще дойда за треньор. България ми е на сърцето, честно.

В този момент идва мексикански журналист, който явно е близък приятел на Милутинович. Започват нови прегръдки. "Хайде да се снимаме", казва ни Бора. Мексиканецът вади апарата, започва да ни нарежда. Нищо чудно - Милутинович живее в Страната на ацтеките, оттам е и жена му. Още няколко любезности и Бора тръгва по своите задачи. Пожелаваме му искрено успех. Милутинович наистина е човек на света. За него всички са братя. Особено сърбите, българите и... мексиканците.