Левски приключи по един неудовлетворителен начин участието си за този сезон на европейската клубна сцена, след като загуби в Лондон от Челси и последния си мач с 0:2. Сухата статистика даже сочи, че "сините" са се провалили с гръм и трясък в груповата фаза на Шампионската лига (6 загуби от 6 мача с голова разлика 1:17). Такова категорично обобщение обаче просто няма да бъде вярно. По-точно е да се каже, че първият опит на българския шампион на това ниво се оказа доста горчив. Но същевременно и много полезен.

2006-а бе годината, в която български футболен клуб, в лицето на Левски, постигна най-много в евротурнирите от края на 80-те години насам. "Синият" тим стигна до 1/4-финал в турнира на УЕФА по една доста тежка и продължителна схема. Няколко месеца по-късно, използвайки и самостоятелно заработения бонус да бъде поставен в третия квалификационен кръг, Левски стана и първият български клуб, класирал се за групите на Шампионската лига.

Това е абсолютен връх за нашия футбол в последните 17 години. От тази височина обаче се откри нова - излизането от групата и класиране за 1/8-финал в Лигата. Този връх вече се оказа не само много висок за "сините", но и убийствено стръмен в компанията на гигантите Барселона и Челси и мощния Вердер.   

Тази компания предварително бе определена за едва ли не най-добрата за "сините" с логиката "и без това стигнахме много високо, затова е късмет да се изправим срещу най-най-добрите". Истината обаче е точно обратната - много по-тежко и стресиращо е да хвърлиш някой новобранец в най-дълбокото, за да се учи да плува. Така че потъването на Левски в смазващата му група бе предизвестен факт.

В някоя "по-търпима" компания "сините" можеха да постигнат доста повече - като резултати, като израстване и като извоюван респект от страна на футболния свят. Въпреки че с тези си ресурси, Левски щеше да е бедният съученик във всеки един клас на шампионския университет. Разбира се, извън обективните фактори, които определяха на Левски ролята на аутсайдер, налице са и субективни проблеми, които можеше да бъдат избегнати.

Не е приемливо, че българският шампион се оказа в Лигата без никаква селекция, без никакво подсилване поне с двама-трима класни футболисти. Не е сериозно да се декларират претенции за добро представяне на подобно ниво, без те да бъдат подплатени с по-висока класа на играчите като цяло. Това важи с пълна сила и за амбициите на Левски в същия турнир за в бъдеще. Освен това проблем за "синия" тим се оказа не само късата резервна скамейка, но и "самоскъсяването" й от страна на спортно-техническия щаб. На прекалено малко играчи се разчиташе истински и конкуренцията не бе достатъчно силна.

Например, младите играчи на Левски, за които се говори отдавна, не бяха обигравани във вътрешния шампионат и съответно - не бяха ползвани достатъчно в Европа (един Лео Меси е връстник на Ники Димитров). Изкуствената безалтернативност на някои футболисти допълнително усложни положението на Левски. Може би обявената "зимна разпродажба" от "синьото" ръководство дава някакво обяснение за нея, но... тогава трябва да се заявят ясно приоритетите. В същото време неуспешен се оказа експериментът с Ники Михайлов като втори вратар в Шампионската лига.

Разбира се, опитът, който играчи, треньори и ръководство на Левски натрупаха, е една предпоставка за развитие. Да се правят трагедии или да се злоупотребява с провала в групата би било проява на типичен български негативизъм. Неуспехът е неизменна част от спорта. По най-болезнен начин провал са изпитвали и най-големите сили във футбола. Така че въпросът е в способността да се учиш от случилото се, от грешките, дори от малшанса. Затова тазгодишното участие на Левски в Шампионската лига не може да бъде окачествено като провал. Но провал вече ще бъде, ако и догодина "синият" тим отново стигне до същото ниво на турнира, а отборът е останал на същото равнище, на каквото е сега.       

Накрая трябва категорично да се каже, че както четвъртото място на "сините" в групата им е закономерно, така и закономерно е самото класиране за нея на българския първенец. Левски не попадна случайно в Лигата, а този успех бе заработен със серия силни мачове в Европа, които започнаха още от есента на 2005 г. Развитието на състава продължи с оформянето на стил на игра и налагането на определена футболна философия от треньора Станимир Стоилов. Много висока оценка заслужава целият отбор на Левски като колектив, като дух, като спортен морал, като мотивация и амбиция. Индивидуално най-вече изпъкнаха Йовов и Гошо Петков. Но към тях трябва да прибавим още Топузаков, Боримиров, Бардон, Томашич, Ем. Ангелов, Домовчийски, Вагнер, Ст. Ангелов, Телкийски и т.н.